Gravatar
Mind-Blown
2010-12-01_20:34
Трип с хавайски рози

Привет, привет! Искам да публикувам едно трип репортче, което смятам, че може да ви е интересно. Спонтанно и по взаимно съгласие през един слънчев ден, аз и двама приятели решаваме да се впуснем в психеделично изживяване в планината с по 5 семки от хавайска роза. Решението идва непланувано, което само по себе си прави цялото изживяване неочаквано и интересно. За кратък период от време взимаме най-необходимото и сме вече в рейса за близкото село, от което започва нашият път нагоре към планината. Въпреки че съм бил няколко пъти в региона, пътищата, по които поехме бяха непознати и за мен и за спътниците ми, което значително усили тръпката – вървиш по път, по който не си вървял, изкачаш на интересни места, сблъскваш се с чудновати природни създания. Първоначално вървяхме известно време по асвалтов път. След като се поизкачихме по-на високо и загубихме гледката към цивилизацията далеч назад в равнината, се разкриха по-високите балкани, огряни от слънцето и всички ни обзе онова безгрижно щастие и свобода, когато попаднеш в дивата природа. Не бързахме да ядем семките. По пътя неочаквано на отсрещния балкан се разкри гледка към една беседка, разположена съвсем на ръба на едни скали – спомних си тази беседка, бях там преди време, когато за първи път изпитах силата на хавайската роза. Не очаквах да я видя, този път от друга перспектива, обзе ме еуфория и приятни спомени за тогавашния ми 1ви трип. След известно изкачване по асвалтовия път най-после изскочи пътека надясно, водеща навътре в гората – ние това и търсехме. Поехме по нея, минахме през няколко чешмички, пихме от освежаващата студена вода, минахме през няколко кръстопътя, като решението по кой път да минем беше чисто интуитивно и вземано по общо съгласие. Излезнахме на път, от двете страни на който се разкриваше приятна гледка, подухваше приятен вятър, беше вече ранен следобед. Решихме да приемем семките, моментът бе настъпил. Само един от нас не бе пробвал никакъв психеделик. Аз като най-запознат и имал вземане-даване с психеделичните реалности обяснявах всичко най-съществено и какво що годе да очаква А ( който пробваше за 1ви път). И все пак знаех, че тези обяснения не можеха да опишат по никакъв начин, това което щеше да се случи. Аз знаех, че то за пореден път ще бъде строго индивидуално, както всеки трип. След като приехме по 5 семки на човек, отново тръгнахме по пътеката, без никаква посока, незнайно къде ще ни отведе тя. Много бях доволен, че спътниците ми не се притесняват, че ще се изгубим и бяха уверени, че тръпката от безцелното вървене в планината е по-голяма. Мислихме, че сме се откъснали от цивилизацията, но уви – изкочихме на някаква сграда, след която пътеката се превръщаше в каменни стълби. Поехме по тях и след 30-40 м излезнахме на много интересно място – пейчици и едни такива каменни кръгове, пълни с пръст и леко порастнала зелена тревичка в тях. На 10 метра от тези кръгове ( 2 на брой) имаше друг огромен кръг от пейки, друга по-малка окръжност в него, издълбана като нещо като канал, следваща още по-малка окръжност,която пък беше като шадраванче с мъничко вода в него, а в това шадраванче – още 2 малки бетонни кръга, отново с пръст в тях. Всички тези окръжности ни направиха впечатление – започвахме да гледаме на нещата с един такъв вглъбен интерес, а бяха минали едва 30-40 мин. Поскачахме по двете окръжности вътре в шадравана над водата, помятахме и малко шишарки в нея, като се радвахме на концентричните кръгове, които се получаваха във водата. Изкривените отражения на иглолистните дървета над шадравана също започнаха да добиват една такава по-отчетлива визия. А. каза, че започва да изпитва неразположение в стомаха и решихме да посвием и поизпушим от зелената билка. Напушването като че ли даде „кик-старт”. Аз започвах да се смея безгрижно, като си подхвърлях една шишарка във въздуха и се радвах на треакторията и. И ( другия наш спътник) също усещаше една набираща скорост еуфория. А.като че ли не бе особено въодушавен и видях как взе да става скептичен към ефектите. Продължихме по пътя, който отново премина в пътека баш през гората. Пътеката ни заведе на чудесна полянка, в края на която имаше дървена маса с пейки,а след това започваше гората – едно чудесно място, на което можеше да се отдадем на изживяването. Мигновено изпосядахме като всеки се облегна на по едно дърво и се отпусна – тук трипът наистина се засили и вече всеки започна да изпада в неудържими смехове и еуфорични изблици. Чувството, което се изпитва от хавайската роза е незаменимо за мен, като всеки път изумява със силата си. Изведнъж трипът бе повлиян от външен фактор. Единението с природата бе нарушено от един неприятен и наближаваш звук – наближаваше хеликоптер. Колкото повече наближаваше, толкова повече се отвращавах от него – звукът бе крайно неприятен и дисинхронизиращ – казах „Не искам да го виждам!” и леко се дръпнах към гората, като някакси усещах, че не искам и „той” да ме вижда. Но ето че той се появи, преминавайки през небесния свод в посока далечните баири. В този момент А. на шега се замисли за военни конспирации и си представи как хеликоптера идва и започва да стреля. По време на трип не бих приел хич добре някой да разсъждава така, но знаех, че А е начинаещ и не е толкова навътре в нещата. В момента,в който А направи това предположение обаче стана нещо направо покъртващо – хеликоптерът направи един завой – и представяте ли си, се насочи ама точно към нас – като наближи се оказа, че това си е баш военен хеликоптер с 2 оръдия – направо изтръпнахме като хеликоптерът мина на няколко метра над главите ни, наистина бе интензивен момент, от който последваха доста философски разсъждения в главите ни. Първото нещо, за което се сетих бе как със силата на мислите човек кара нещата да се случват – ето някакъв се хеликоптер се чу в далечината и ние решихме да насочим мисленето си изцяло върху него – и той взе че смени треакторията си и прелетя точно над нас. В такова състояние наистина не бе хич приятно, но пък от това се породиха доста интересни излияния – за пореден път се замислихме за това накъде е тръгнал човека с тази агресия, тези войни, оръжия и тем подобни военни гадости на съвременния свят. Обстановката беше прекрасна – слънце, невероятна симфония от птички, бръмкащи насекоми, бели облачета по небето с причудлива форма... И изведнъж военен хеликоптер, творение на човека,минава – създава звук, който не поражда изобщо приятни усещания и направо изсипва черна боя на цялата тази картинка. След като спира ужасния тътен на летящото метално чудовище, отново настава онова ненарушимо спокойствие и всичко си е както преди, все едно никога не е имало такива изобретения, не е имало войни, и ние си отново се отдаваме на това прекрасно уединение с природата. В един момент аз забелязах нещо странно в небето – нещо като огромна паяжина, висяща от небосвода. Усещането е все едно мога да се протегна и да я дръпна. В следващия момент се съгласяваме, че явно това е самолет, който прелита над нас. Изведнъж треакторията му се сменя рязко и дирята му започва да се вие в спирала – и тримата се учудваме много, защото предполагахме, че това си е обикновен пътнически самолет – дирята се вие, вие и...Случва се нещо много,много неочаквано и грубо – един след друг се чуват два страшно силни пукота, които направо разтрисат земята – инстинктивната ни реакция бе да побегнем към гората - стигнахме до първите дървета и видях как и двамата ми спътници обраха всичките ни неща от дървената маса, чу се „Работата е сериозна, става нещо страшно”. Преди да се случи това нещо си говорихме за военни и колко е жалка цялата насока на развитие на човечеството и ето, че в следващия момент вече сме готови да приемем,че падат бомби – чувството тогава си беше точно, че всичко е на живот и смърт. Усетих как паниката и силен страх ни обземат и че ако им се отдадем тотално ще загубим контрол над положението. Няма как при такива изострени възприятия и такава случка да не се уплашиш и все пак преди да тръгнем да бягаме през глава през гората казах „Стойте! Дайте да разсъдим трезво!” Хванах се за едно дърво и съсредоточих цялото си мислене в това да възстановя ментално равновесие и да овладея както моята, така и паниката на спътниците си. Запазихме контрола над умовете и телата си, което дори сега като се сетя, ме прави много щастлив – в такива моменти контролът се губи много лесно, а онази ситуация там си беше направо потресаваща. Тогава с насмешка (или май бая сериозни си бяхме :D ) си казахме “Момчета, ако останем живи поне ще имаме да разправяме!” Направихме няколко бързи предположения, че това е или от звуковата вълна на някой изтребител (може би този,който сме гледали в небето) или просто пустите военни са решили да си погърмят малко на воля. Поехме отново по пътекаката, но този път наобратно – бяхме минали през едно разклонение, на което бяхме видяли табела „Слънчева поляна”. Стори ни се много свежо и прекрасно място, дори да не го бяхме виждали и тръгнахме натам. Но интензивността на преживяването се бе усилила до неочаквани размери, думи вече почти не можеха да се кажат, гравитацията бе променена – телата ни се олюляваха и направо всеки се стовари направо на пътеката и в захлас се загледахме в разкрилата ни се гледка – една от визиите, които може би ще се запечатат завинаги в съзнанието ми. Слънцето, което се снишаваше към хоризонта, направо ни къпеше с лъчите си, галеше ни, направо ни потапяше в една невероятна картина. Отсрещните баири, разновидността от иглолистна и широколистна растителност пред нас, ярко-синьото небе, завъртяните извити бели облачета...Всичко бе оживяло, всичко се движеше и пръскаше всякакви фрактални невиждани форми – визия, която може да се пресъздаде единствено и само от човешкото съзнание. За пореден път бях изумен, от това как може да възприемат сетивата ни и как може да прожектира мозъка ни – бяхме си направили истински оувърклок на системата си или с други думи бяхме засилили капацитета на работа на мозъка. Виждахме всичко, ама абсолютно всичко пред нас – от отразяващите слънцето паяжинки до малките буболечки, които щъкаха около нас. Всичките възприятия бяха в невероятна хармония – нещо неописуемо. Виждах онези протичащи движения на енергия през всичко, нещо като каналчета, взаимосвързани с абсолютно всичко в цяла система от неспирна циркулация. Помня се, че казах „Ние сме проводници на енергия.” В онова състояние осъзнаването на такава информация е толкова силно и толкова „разширено”. Някакси мислите ни бяха „обемни” и всеобхватни. Възприемахме цялото това изящество на природата и знаехме, че то си е тук и в този момент. Осъзнахме, че човек се е отдалечил от природата, отдалечил се е от това да възприема красотата на природата тук и сега. Осъзнахме също, че едно такова изживяване би променило възгледите на всички политици, лидери и изобщо хора с власт, би променило цялото човечество, би го върнало към корените си. Стана ни тъжно, че повечето хора са вече забравили от къде са дошли и възприемат природните красоти просто като даденост, а не като част от една екосистема, към която принадлежим и ние. Събрахме сили и продължихме по пътеката, като мислите ни продължаваха да се реят свободно и глобално. По пътя вникнахме в множесто микросветове – например на пътя забелязохме цяла редица от мъхести гъсеници, цял конвой, навит в кръг. Видяхме как всички те бяха едно – движенията им бяха в синхрон. За никъде не бързаха. Бяха в този момент, долепени една до друга и всяка една беше част от цялото. Спирахме се и се радвахме на цветенца, мъхчета, всякакви малки тревички, пухчета, семчици и други направо микроскопични нещица, които ни правеха огромно впечатление. Стигнахме до една чешма и се бе почти стъмнило. Още не знаехме кой е точно пътя за обратно и леко притеснение се появи, но трипът бе още в пълна сила и хич не бързахме да се връщаме. Дори се спряхме и си запалихме огън. Луната и множество съзвездия се бяха появили на небосвода. Бяхме много, много радостни, че изживяването ни се разгърна от дневна към нощна фаза. Сега бяхме отново потресени от всички тези красоти, които сега нощта ни предложи – появиха се симфонии на нощни птици и животни, небето с приказна луна и звезди, сенките на дърветата, запаленият огън...Пламъците разиграваха чудновати движения и всеки един от нас се бе вторачил в тях – от огънят се вихреха неописуеми с думи визии. Изгасихме добре огъня и поехме отново по вече тъмната пътека ( за щастие имахме светлина), която се спускаше стръмно надолу. Без да подозираме изведнъж се озовахме в нещо като пропаст. От дясната ни страна имаше много красиви скални образувания, малки пролуки и фуги с причудлива форма. От лявата ни страна бе пропаст. Чу се река и пред нас изкочи дървено мостче. Не можехме да повярваме на какво място се бяхме озовали, всеки бе безмълвен, чуваха се само възклицания. Подминахме и това приказно място и след известно време измежду дърветата заблещукаха светлини – далеч надолу се виждаше равнината. Случи се още нещо интересно – излезнахме на същия асвалтен път, по който се бяхме качили – минахме през множество пътеки и разклонения, през множество места, без идея накъде вървим и накрая се оказа, че бяхме направили една голяма планинска обиколка – цикълът се затвори и продължихме надолу по пътя, по който направо се носехме. Гледката към равнината бе невероятна и всеки бе изпълнен с блаженство. Подухваше топъл ветрец, който пораждаше прекрасни усещания. Подскачахме надолу, викахме, смеехме се, чувствахме се свободни, толкова освободени от бремето на градския живот сред обществото.Едно такова преживяване ме кара да се освободя от много излишен психически товар и да насоча мислите си в изцяло позитивна насока. Конкретният трип за пореден път ме убеди, че именно позитивното мислене е това, което предизвиква хубави неща да се случват в ежедневието ни.
Gravatar
Nothingk
2010-12-03_14:53
Re: LSA трип

Мхм :) 8) сичко е добре,ама по такива местенца с военна индустрия ме е гнус да минавам..камо ли да :shock: :mrgreen: зимам нещо,б-б-ба-а ше повърна :lol: ужас.В българските планини за съжаление спокойните местенца не са много.Има ги но не са чак толкова колкото изглеждат.Просто са прекалено малки разстоянията между селата,много гъстонаселено е и се ше има някви пияници в гората,а тва за трип е дори опасно.Или ше са хеликоптери или ше са дървосекачи или ше са ловци или не знам кви. Като вида такива шадравани и сгради :D бягам на километри,то просто на фона на цялата красота да ми изскочи такова нещо..направо автомчтично сменям посоката. [size=150:13c7zif5] :D :D :D Иначе най-обичам да не бързам като уж съм си тръгнал от гората за вкъщи.Ае да поспръ тука,ае там,айде :lol: един огън - чудно![/size:13c7zif5].................................................................................................
Gravatar
rivea_corimbosa
2010-12-18_08:23
Re: LSA трип

xaxa da ama 5 semki havaika mi se vijdat malko nz ot kude si q vzel ako e bila nqkoq naistina hubava az ot 15-20 sum nqmal efekti?!?!?!?!?[color=#00FFBF[/color]