Gravatar
Alkiviad
2010-09-15_09:29
Карадере

Стара Планина свършва в Черно море. Трептящ августовски пек. Насред невидима пещ поема и излъчва безмерната топлина рой неожънати ниви. По тънещ в сух пепеляк земен бял път се тътри шумно ръждясал стар трактор с окапали фарове – и те оклюмали сякаш от жегата в несвяст. Трактористът излиза през счупената врата навън. Ризата му е поела литри пот насред кабината – сауна и отново е придобила производствения си тъмносин цвят. Излиза навън без да вижда и чува. Няма сили за пилеене, насочва се по земния път в куп обрасли в къпинак развалини – село Самотино. Съблича ризата , за да прогони с нея рояка конски мухи, едри колкото показалеца му, които жадно се впиват в плътта. След стотина метра стига до скрит в шубраци и камъни двор с кладенец. Разтваря дъските, цвета им е изгубен назад в годините. Развива веригата, кофата се напълва далеч долу с леденостудена вода. Изтегля и пие. Изплаква си лицето и поглежда на изток: Жлътнало се поле, след него зелена дъбова гъста гора и накрая морето. Кристалносиния фон на Черно Море при Карадере. Из полето по земните пътища клокочат бъгита, устремени към брега. В гората глигани се носят като торпили, минават през всичко без да стъпчат нито една суха клонка и стигат чак до Черни Нос при хладния бриз високо горе. Долу под тях на скалите плувци с маски и плавници събират миди от кафявите скали. Устремно пикират над повърхността на вълните черни корморани, по един и по пет. Рибарите са извлекли лодката си отдавна и сърбат прясна рибена чорба на пейките пред дървената си хижа на края на плажа. Натам са наредени една до друга караваните, хора живеят на Карадере през половината дни от годината. Отпред младежи се състезават в катерене на голямата скала, тя стои изхвърлена на брега като метеорит със забит на върха и кръст и надпис отдолу: Вяра, Надежда, Любов. По черен сипей над свършващия чер път малко момиченце по бели пликчета се пуска като по пързалка и тупва със смях в пясъка. Край самото дере, където е най – широка плажната ивица, е пълно с лагери от палатки, полузарити с пясък – Сурикатия. Като сурикати в Сахара измежду тях час по час надига глава по някой представител на масовия бивак, докато другите са пръснати сред освежаващите морски вълни или събират камъчета, миди и дървета с причудливи форми, които трупат в причудливи подредби навред. На един от големите дънери е кацнал опитомен гигантски червен папагал Ара. Сред домашните любимци на плажа се мъдри, или по – скоро върти вечно гладен с острите си малки зъбки, и опитомен малък бял пор на каишка. На пънче момиче рисува с въглен портрет на непознат допреди мигове момък. Край опънат хамак са се събрали компания музиканти, слухари, минувачи – все сурикати – и вадят съзвучия с тарамбука, подръчни материали и овъглен от слънцето глас. Отпред, където се обръщат кротко вълните с постоянен унасящ ритъм тече сватба. Младата двойка се бракосъчетава на мястото, където ги е довело сърцето този ден. Утре друг ще празнува пак там друго... „Сурикатите идват и си отиват, а Сурикатия е вечна.” Навред по плажа щъкат и първобитни – намазали се с изсъхнала вече глина ентусиасти. Някои са намазали обилно дори и косите си, други са втъкнали в тях и пера като индианци. Поредната лодка излиза в морето. Двамата брадати младежи вътре си пробиват път внимателно в началото срещу вълните, подминават оранжев кану – каяк и се устремяват с пълна мощност навътре в морето. Сивата лодка гони хоризонта със скоростта на бриза, настига ята накацали във водата нежни и чисти чайки, които се надигат една подир друга плавно в рояк, който се развява напред като гигантско знаме напред. Недалеч от брега двама младежи са скроили платноходка от един по – широк надуваем дюшек и чаршаф; единия е легнал и гребе, докато другия е седнал разкрачен зад него и държи с разперени докрай ръце издутия от вятъра чаршаф – платно. Носят се устремно към далечния край на плажа , към Бяла Река. Там едно момче е нагазило в чешмата, където от скалите се процежда и събира ледена вода в импровизирано корито. Младежът копае от глината наблизо носи я заедно с няколко подбрани камъка, с които да я смеси и да съгради подобно на бобър в река бент в почти пресъхналото коритце. Мисията, която си е поставил е след като създаде вирчето да положи в него една двулитрова бутилка бира. Бутилката, която не е отваряна още, морето изхвърлило по – рано през деня на брега. Когато попаднал на нея вече била твърде топла.... Ала сега ще да успее да я изстуди за два – три часа само и да я занесе предоволен обратно под гъстата сянка под зелената тента с развяващото се високо горе знаме на Ямайка.