James 2005-12-15_16:47	Анастасия Един прекрасен откъс от втората книга на Владимир Мегре, "Звънтящите Кедри на Русия". Източник spiralata.net "Кой е виновен? Веднъж, когато Анастасия се опитваше нещо да ми обясни за начина на живот и вярата, но не намираше подходящи разбираеми думи, се случи следното. Анастасия бързо се обърна с лице към Звънящия кедър, сложи дланите си на ствола му, и по нататък с нея започна да става нещо неразбираемо. Вдигнала глава нагоре, обръщайки се към кедъра или към някого горе, тя започна страстно и в самозабрава да говори ту с думи, ту със звуци. Тя нещо се опитваше да обясни, да докаже, молеше за нещо. От време на време в нейния монолог се вплитаха настойчиво изискващи нотки. Засили се пропукването- звъна на кедъра. По ярък и плътен стана лъчът му когато Анастасия настоятелно произнесе: -Отговори ми. Отговори! Обясни! Дай ми го. Дай!- При това тя тръсна глава и даже тупна с босия си крак. Бледното сияние на короната на Звънящия кедър се устреми към лъча, и той, внезапно откъсвайки се от дървото полетя нагоре. И веднага се появи друг лъч, идващ отгоре към кедъра. Той беше сякаш от синкава мъгла или облак. Насочените надолу краища на кедровите иглички засияха със същите облачни, едва забележими лъчи. И тези лъчи се протягаха към Анастасия, но не я докосваха, а сякаш изчезваха, разтваряйки се във въздуха. Когато тя отново взискателно тропна с крак и даже плесна с длан по огромния ствол на Звънящия кедър, светещите иглички помръднаха, лъчите им се сляха в единен облачен лъч. Но и той, спускащ надолу към Анастасия, не я докосваше, разтваряше се във въздуха, сякаш се изпаряваше. Аз си спомних с ужас, че може би именно от такъв лъч са загинали нейните родители. Анастасия упорито продължаваше за нещо да пита, да изисква. Както разглезеното дете настойчиво иска от родителите си нещо,което му е необходимо. И изведнъж лъчът се втурна към нея и я освети цялата, като фотосветкавица. Около Анастасия се образува и се топеше облаче. Лъчът идващ от кедъра се разтвори, угаснаха лъчите на игличките. Топеше се облачето около Анастасия. То сякаш проникваше в нея или се разсейваше в пространството. Тя, сияеща и със щастлива усмивка, се обърна, направи крачка към мен и се спря, гледайки покрай мен. Обърнах се. На поляната излизаха дядото и прадядото на Анастасия. С бавна стъпка, подпрян на пръчка, подобна на кривак, високият посивял прадядо, крачещ малко пред дядото, спря като се изравни с мен. Погледна ме сякаш гледаше в пространството. Дори не разбрах дали ме вижда. Прадядото леко се поклони, не поздрави, не каза и дума и се насочи към Анастасия. Дядо й е суетлив, но много обикновен. Целият му вид говореше, че е весел и добър човек. Като дойде до мен, той спря и простичко се здрависа. Започна да говори нещо. Но нищо от казаното от него тогава не помня. И той и аз започнахме с вълнение да наблюдаваме ставащото до кедъра. Прадядото се спря срещу Анастасия. Известно време те мълчаливо се гледаха. Тя стоеше пред него отпуснала надолу ръце като ученичка или абитуриентка пред строг изпитващ. Приличаше на провинило се дете, и се усещаше, че се вълнува. В настъпилата напрегната тишина се раздаде дълбокият, кадифен и ясен глас на прадядото. Той не се поздрави и с Анастасия, а веднага, бавно и отчетливо произнасяйки думите, строго зададе въпрос: -Кой може, подминавайки дарената светлина и ритъм, да се обръща направо към Него? -Всеки човек може да се обръща към Него! Изначално Той и сам с радост е говорил с човека. И сега. Той иска това,- бързо отговори Анастасия. -Всички ли пътища от Него са предначертани? Много ли от живеещите на Земята са способни да ги познаят? Ти способна ли си да виждаш тези пътища? -Аз видях предначертаното за хората. Видях зависимостта на бъдещата събитийност от осъзнатостта на днес живеещите. -Неговите синове, техните просветлени последователи, познали Неговия дух, достатъчно ли са направили за вразумяване на плътски живеещите? -Те са направили всичко и правят, без да щадят плътта си. Носели са и носят истината. -Може ли зрящият да се усъмни в разума, добротата и величието на Неговия дух? -На Него няма равни! Той е един! Но Той иска да общува. Иска да Го разбират и обичат както обича Той. -Допустима ли е дързостта и изискването при общуването с Него? -Той е дал частичка от духа и разума си на всеки живеещ на Земята. И ако малката частичка в човека, Неговата частичка не е съгласна с общоприетото, значи Той, именно Той, не всичко приема за предначертано. Той размишлява. Може ли размишлението Му да се нарече дързост? -На кого е позволено да ускорява скоростта на размишленията Му? -Да позволява може само позволяващият. -Какво искаш ти? -Как да вразумя не разбиращите, как да почувстват нечувстващите? -Определена ли е участта на невъзприемащите Истината? -Участта на невъзприемащите Истината е определена. На чия е отговорността за невъзприемането на Истината- на невъзприемащия или на носещия Истината? -Какво?...Значи ти?...-развълнувано произнесе дядото и замълча. Известно време той мълчаливо гледа Анастасия. После, подпирайки се на кривака, прадядото бавно се отпусна на коляно, взе ръката на Анастасия, наведе посивялата си глава, целуна я и произнесе: -Здравей, Анастасия. Анастасия бързо се отпусна пред прадядото на колене, удивено и развълнувано заговори: -Ти какво, деденце, какво, като с мъничка? Аз съм вече голяма. После тя го прегърна за раменете, облегна глава на гърдите му, закрити от сивата брада и замря. Знаех, слуша как бие сърцето му. Тя от детството си обичала да слуша биенето на сърцето. Посивелият старец, стоеше на колене, с една ръка опрян на пръчката, а с другата милваше златистите коси на Анастасия. Дядото се завълнува, засуети се, прибяга към стоящите на колене баща и внучка. Заситни край тях, разпери ръце, после внезапно и той коленичи и ги прегърна... Първи се надигна дядото. Помогна на баща си да стане. Прадядото още веднъж внимателно погледна Анастасия, бавно се обърна и се отдалечи. Дядото бързо заговори, неясно на кого; -И все пак всички я глезят. И Той я глези. Виж я ти къде се вре. Пъха си носа където иска. Няма кой да я възпитава. Кой ще помага сега на градинарите? Кой? Прадядото спря. Бавно се обърна, и отново дълбокият му кадифен глас отчетливо поизнесе: -Прави, внучке, каквото ти повелява сърцето и душата. За твоите градинари и аз ще ти помагам, - величественият посивял старец бавно си тръгна от поляната. -Нали казвам, всички я глезят,- отново заговори дядото. Вдигна пръчица и с думите: -А сега аз ще те повъзпитам,- заситни към Анастасия, размахвайки пръчицата. -Ох,ох!- плесна с ръце Анастасия, сякаш се уплаши, после се засмя и побягна встрани от приближаващия се дядо. -Още и да бягаш мислиш. Но ще те стигна! Необикновено бързо и леко той побягна към Анастасия. Тя със смях му убягваше криволичейки по поляната. Дядото не изоставаше, но и не успяваше да я хване. Изведнъж, той изохка и приседна, хванал се за крака. Анастасия бързо се обърна, лицето и беше развълнувано. Притича към дядо си и протегна ръце към него. Така и замря. Нейният звънък и заразителен смях запълни поляната. Внимателно се загледах в позата на дядото и разбрах причината за веселието и. Дядото приклекнал на един крак, държеше другият изпънат пред себе си в равновесие, без да го опира на земята. А поглаждаше, сякаш беше наранен този крак на който седеше. Той надхитри Анастасия, но не я измами. После както се изясни, тя е трябвало навреме да забележи несъответствието , комичността на позата му. Докато Анастасия се смееше, дядото успя да я хване за ръката, и вдигнал пръчицата си, леко я шибна като дете. Анастасия през смях успя да изобрази, че я боли. Независимо от неспиращия смях, дядото я прегърна през раменете и каза: -Добре де. Не плачи. Получи си го.Сега ще слушаш. Че аз вече съм започнал да тренирам старият орел. Той, макар и стар, има още сили и помни много. А тя се пъха навсякъде, безразсъдницата! Анастасия престана да се смее, внимателно погледна дядо си и възкликна: -Деденце!...Миличък мой деденце! Орела!... Значи ти вече знаеш за детенцето? -Та нали звездата... Анастасия не даде на дядо си да продължи. Тя го прегърна през кръста, вдигна го от земята и се завъртя. Когато го остави отново на земята дядото малко залитна и каза, опитвайки се да бъде строг: -Как се държиш с по-възрастните? Аз ти казвам- слабо възпитание,- и той, помахвайки с пръчицата, бързо тръгна да догони баща си. Когато дядото се изравни с дърветата в края на поляната, Анастасия му викна: -Благодаря ти деденце, за орела благодаря! Дядото се обърна и я погледна: -Само че ти внучке, бъди, моля те...- тонът му беше твърде ласкав, и той прекъсвайки думата, по-строго добави: - Гледай мен! - И се скри зад дърветата. Отговорът Когато останахме сами попитах Анастасия; -Ти защо се зарадва толкова на някакъв орел? -Орелът ще бъде много нужен за малкия,- отговори тя.- За нашето дете, Владимир. -Да си играе? -Да. Само че играта има много голям смисъл за последващото познание и усещане. -Разбрано.- макар че някаква си игра с птица, пък даже орел, не ми беше много ясна. А при кедъра, какво правеше? Молеше ли се или разговаряше с някого? Какво ставаше с тебе и кедъра, защо прадядо ти така строго разговаря с теб? -Кажи, Владимир, има ли според тебе, нещо разумно, или съществува ли изобщо разум в невидимия свят, в космоса, във Вселената? Какво мислиш за това? -Мисля, че съществува. Щом даже и учените говорят за това, контактьорите, Библията. -А сега това “Нещо” го наречи с най-близките на тебе думи. Това е нужно, за да имаме еднакви определения. Например разум, интелект, същества, светли сили, вакуум, абсолют, ритъм, дух, Бог. -Хайде да бъде Бог. -Добре. Сега кажи, стреми ли се Бог да говори с човека, как мислиш? Не с глас от небесата, а чрез хората, чрез Библията да речем, да подскаже, как човек да бъде по-щастлив? -Но не е казано, че Библията Бог я е диктувал. -А кой според теб? -Можело е и хора, които са искали да измислят религия. Седнали са и колективно са я написали. -Значи, толкова е просто? Седнали хора, написали книга, измислили сюжети, закони? И тази книга живее вече не едно хилядолетие и е най-масово четената книга до сега! За изминалите векове са написани множество други книги, но с тази много малко могат да се сравнят. Какво според теб означава това? -Не знам. Древните книги разбира се, съществуват много години, но повечето хора все пак четат съвременна литература - различни романи, криминалета. Защо? -Защото, когато ги четеш почти не е нужно да мислиш. Когато четеш Библията, необходимо е бързо да мислиш и на много въпроси да си отговаряш. Тогава тя става разбираема. Разкрива се. Ако съзнателно се отнасяш към нея само като към догма, тогава е достатъчно няколко заповеди да прочетеш и запомниш. Но която и да било догма, привнесена отвън, а не осъзната вътре в себе си, блокира възможността на човека- творец. -А на какви въпроси трябва да се отговаря четейки Библията? -За начало се опитай да разбереш защо фараонът не пускал народа на Израел от Египет? -Какво има тук за мислене. Израилтяните са били в робство в Египет. На кого му се иска да пуска своите роби? Те са работили, носили са му доход. -В Библията е казано, че не един път израилтяните са урочасвали египетската земя. Даже първенци сред хората и животни са унищожавали. Впоследствие такива чародеи на клади са ги горели, а тях фараонът просто не ги е пускал. Още, отговори на въпроса, откъде са взели робите- израилтяни толкова покъщнина и добитък за да пътуват четиридесет години? Откъде се е взело у тях оръжие, за да завладяват по пътя си градове и да ги разрушават? -Как откъде? Всичко Бог им е давал. -Смяташ, че само Бог? -А кой тогава? -Човек има пълна свобода. Той има възможност сам да използва всичко светло, което изначално му е дал Бог, но и друго може да използва. Човекът е единство на противоположности. Виждаш ли, слънчице свети. Това е творение на Бог. То е за всички. За теб. За мен, за змията, тревичката и цветчето. Но пчелата взема от цветето мед, а паякът- отрова. Всеки от тях си има свое предназначение, нищо различно не може да направи никоя пчела и никой паяк. Само човекът! Един човек може да се радва на първите лъчи на слънцето, друг- да се ядосва. Човекът може да бъде и пчела и паяк. -Значи, не всичко Бог е дал на израилтяните? Как да се определи тогава, какво прави Бог, и какво му се приписва? -Когато чрез човека се върши нещо значимо винаги участват две противоположности. Правото на избор осъществява човекът. От неговата чистота и осъзнатост зависи, какво ще вземе повече. -Добре, да допуснем. Значи ти се опитваше да разговаряш с Него, когато беше край кедъра? -Да бих искала Той да отговаря. -А на прадядото това не му хареса? -Той смята, че съм говорила малко непочтително, изисквала съм. -Та ти наистина изискваше, аз видях. И с крак тропаше при това и молеше. Какво искаше? -Отговор исках да чуя. -Какъв отговор? -Разбираш ли. Владимир, същността на Бог не е от плът. Той не може гръмогласно да вика от небесата как да се живее. Но Той иска на всички да им е добре, затова и изпраща своите синове- хора, в чийто разум или душа може да проникне в една или друга степен. Неговите синове вървят и говорят с другите хора, говорят на различни езици. Понякога с думи, понякога с музика или картини, или пък с някакви действия. Случва се да ги слушат. Случва се да ги гонят и убиват. Като Исус Христос например. И Бог отново изпраща Свои синове. Но винаги само част от хората ги чуват, другите не възприемат. И нарушават законите на щастливото битие. -Разбирам. Затова Бог ще накаже човечеството с планетарна катастрофа, със страшен съд? -Бог никого не наказва, и катастрофата не Му е нужна. Бог е любов. Но така е планирано изначално. Сътворено е. Когато човечеството приближава определена точка на невъзприемане на същността на истината. Когато тъмното начало, проявяващо се в човека, достига критична точка. За да не се стигне до пълно самоунищожение, се случва планетарна катастрофа, отнасяща много човешки живота, унищожаваща пагубната, изкуствено създадена система на обезпечаване на живота. Катастрофата е урок за останалите живи. В някакъв отрязък от време човечеството живее като в страшен ад. Но той е създаден от хората. Именно останалите живи попадат в него. После децата им известно време живеят като в първоизточника и достигат до точката, която може да се нарече “рай”. После отново отклонение и отново всичко започва отначало. Така милиарди години по земното изчисление. -Ако всичко се повтаря така неизбежно милиарди години, ти какво искаше? -Исках да узная, по какъв начин, с помощта на какво, могат да се вразумят хората, освен чрез катастрофа? Разбираш ли, аз пресметнах, че катастрофите се случват не само по вина на невъзприемащите Истината, но и поради недостатъчно ефективните начини на нейното поднасяне. Затова Го и молих, да намери този начин. Да го даде на мен или на някой друг. Не е важно на кого. Важно е да го има, и да работи. -И какво ти каза Той? Какъв е гласът Му? -Никой не може да каже какъв е гласът Му. Неговият отговор се ражда сякаш под формата на откритие, внезапно възникнала мисъл. Нали Той може да говори само чрез Своята частичка, която се намира у всеки човек, а тази частичка предава информацията чрез вибрации на всичко останало в човека. Затова и се създава впечатлението, че човек сам прави всичко. Макар че сам човек наистина може много. Нали е Богоподобен. Във всеки човек има малка частичка, вдъхната му от Бог още при раждането. Той е раздал половината от Себе си на човечеството. Но тъмните сили по всевъзможни начини се стремят да блокират нейното въздействие, да отвлекат човека от общуването с нея, а чрез нея и с Бог. С малката частичка им е по-леко да се борят, когато е сама, а и без връзка с основната сила. Ако тези частички се обединят в светъл стремеж, на тъмните сили ще им бъде много по-трудно да ги блокират или победят. Но ако и една частичка, живееща в един човек, има пълен контакт с Бога, то за тъмните сили ще е невъзможно да победят такъв човек и неговия дух и разум. -Значи, ти призоваваше Бог, в теб да се роди отговор, как и какво да кажеш на хората и да предотвратиш планетарната катастрофа? -Примерно това. -И какъв отговор се зароди? Какви слова трябва да се изговорят? -Думи... Само думите, произнесени по обичайния начин, са недостатъчни. Вече и без това много са произнасяни. Обаче като цяло човечеството продължава да се плъзга към пропастта. Нима ти не си чувал думи за това, че е лошо да пушиш и че е лошо да пиеш алкохол. И за това се говори в различни източници, в това число и от вашите лекари, на език, който за теб по- лесен за възприемане, но въпреки това ти продължаваш да го правиш. Продължаваш, независимо на влошеното самочувствие, и даже болезнените усещания не те спират от тези пагубни навици, както и много други. Бог ти говори:” не бива така да се прави”. Чрез болката ти говори. А това не е само твоя, но и Негова болка, а ти взимаш обезболяващи лекарства и си знаеш своето. Не искаш да се замислиш, от какво е болката... И всички други истини са известни на човечеството, но не се изпълняват. Заради минутното, илюзорно удоволствие ги предават. Значи, трябва да се намери и друг начин, позволяващ не само да се знаят, но и да се почувстват различни удоволствия. Веднъж позналият ги човек, ще може да сравни и сам ще разбере всичко, ще разблокира своята частичка, дадена му от Бога. И не бива само да се плаши човека с катастрофа, не бива да се винят неприемащите истината, трябва всички, които я разнасят да разберат необходимостта от търсенето на по съвършен начин на тълкуване. Прадядо се съгласи с мен. -Но той не го каза. -Ти не чу много от това, което каза прадядо. -Ако сте се разбирали без думи, защо тогава произнесохте тези, които чух? -Нима не ти е оскърбително да слушаш, че в твое присъствие говорят на чужд, неразбираем за тебе език, при положение, че знаят твоят?"
OXLAHUN IK 2005-12-15_19:36	ou man. ne znaeh za toia sait!!! mi toi e cialo sukrovishte!!!!! super blagodaren!!!
James 2005-12-15_21:43	Още един подобен: izvorite.com