P_H_V
2010-02-24_15:08
[quote:31i0ty68]ПОЗНАНИЕТО НА ЧОВЕКА КАТО ЛИЧНОСТ ЧРЕЗ СВОБОДА И ЛЮБОВ Повечето хора днес познават и виждат истината на някакъв човек според неговата природа, независимо от това дали става дума за истина, свързана с духовната природа, каквато е безсмъртието, вечността на душата – нещо, което се доближава до Платон и неговия вечен свят на духове, идеи – или за вечността, непреходността на материята, природата, което ни насочва повече към Аристотел. Има, разбира се, и други фактори, според които определяме хората: природните свойства от всякакъв род и особено тези от тях, които са функционални, а също и умствените, моралните, националните качества. Така се прилага методът на познание, анализиран по-горе от нас. Благодарение на това хората са станали за нас повече или по-малко еднакви, станали са неща или в най-добрия случай безлични същества, които ние използваме по един или друг начин, за да задоволим своите страсти. Този техен идентитет е за нас твърде скоротечен, първо защото природата постоянно се променя, и, второ, защото желанията ни, въз основа на които ги идентифицираме, променят своята актуалност за нас4. Но въпреки че повечето хора си служат с този метод за познание на другите, те не желаят, когато става дума за собствения им идентитет, да бъдат познавани по този начин, т.е. истината им да бъде свързвана само с природата им, било духовна или материална, с нейните особености и характеристики. Те искат някой да ги познае като личности, свободно и с любов, а не като души или тела с техните характерни свойства, както и не според моралното им поведение. Това е желание да се излезе извън света на вещите и анонимностите и да се влезе в света на абсолютните и незаменими личности (например когато някой ни представя на другите и ни описва, сравнявайки ни с други хора, това обикновено не ни се нрави, въпреки че той може да употреби и най-хубави епитети. Защо? Защото желаем да сме несравними, уникални, абсолютни). И затова хората с такива желания, които не искат да бъдат познавани като вещи, основават често днес своя идентитет върху самосъзнанието и самоусещането, утвърждавайки своята личност въз основа на психологичните си наклонности и свойства, т.е. върху самите себе си. Пита се откъде идва това желание за друг идентитет, който да не е свързан с природата и нейните характеристики, ако идентитетът извира само от природата? Второ, може ли изобщо да има човешки идентитет, който да не извира от природата или моралните закони и в същото време да е траен, истински идентитет? В някои трагични ситуации, както когато умира детето на една майка или някакво друго любимо същество, излиза наяве едно съвсем ново измерение на човешкия идентитет и личност. Смъртта на едно любимо дете е за майката невъзстановима загуба, огромна трагедия, която с нищо не може да се оправдае или да възстанови; това показва, че идентитетът на детето е абсолютен, незаменим и като такъв не може да извира от природата, нито от моралните му качества. В противен случай не би имало никаква трагедия. Изгубеното дете би могло да се замести от живите деца или от някое, което майката би могла да роди. Но защо едно изгубено дете не може да се замести с друго? Какво дава на детето този абсолютен и уникален идентитет, от който произлиза трагедията на неговата загуба, ако не става дума за природата и нейните характеристики? Единственият отговор е – неговата личност. Човек е абсолютен и незаменим не като природа, а кото личност. Но какво е това, което прави човека личност? Ако предположим, че някакъв човек е личност, т.е. абсолютен и незаменим поради своята природа и природни свойства, моралните си качества или полезност за някого, тогава нима не биха се намерили други деца със същата природа и свойства, също толкова добри и полезни, за да заместят изгубеното дете? Отговорът, който повечето хора днес приемат, когато става дума за това какво прави човека личност, е – неговото самосъзнание. Колкото по-силно човек съзнава себе си, толкова по-истинска личност е той. Но колкото и убедително да изглежда това на пръв поглед, то не може да се приеме по две причини. Първо, защото тогава човекът отново би станал предмет, защото самосъзнанието е част от природата и нейните свойства, както от опита, от който черпим понятието си за “аз” в противоположност на “ти”. Второ, ако някой не притежава изправна способност за съзнание, тогава излиза, че той не е и личност. Не всеки може да бъде личност, защото не всеки има самосъзнание. Но това се сблъсква отново със случая на майката, която вижда в изгубеното си дете трагедията на загубата на неговата личност без връзка с това дали детето е дефектно по природа или по умствените си качества. Но ако нито природата, нито самосъзнанието, нито моралните качества правят човека личност, какво тогава го прави личност? Отговорът може да бъде само един: свободната любов на друга личност. Именно защото го обича, майката вижда в своето дете един абсолютен идентитет. С други думи, само свободната любов на една личност към друга може да я направи абсолютна, независимо от всички природни, морални и функционални свойства. Всички тези свойства и още хиляда други не могат да направят от един човек абсолютна личност, но любовта може. С други думи, само една друга личност може да направи човека личност, абсолютно и незаменимо същество и то само ако го обича свободно и без никакво желание за полза. От друга страна, една личност може да бъде позната от друга, и то именно като личност, а не като природа, само ако тя свободно желае да открие себе си, да позволи да бъде позната. А това ще стане само ако и тази личност иска това. В противен случай, ако някой не иска, не желае, не харесва да бъде познат като личност, ние не можем да го познаем. Можем да го познаем като нещо, създавайки за него досие въз основа на информацията за неговия живот и природа, но никога няма да го познаем като личност. Следователно заключението е, че личността възниква от свободното общуване с друга личност и всяка личност е общуване с друга личност. И идентитетът, който възниква от това общуване, е абсолютен и незаменим. От друга страна, в тази идентификация на човека, която се основава върху свободното любовно общуване, в която някой познава някого като една конкретна и абсолютна личност, и самата личност, която познава, която обича, става абсолютна, защото става част от обичаната личност и получава от нея ипостас като обичаща. (Затова познаваме и личността, която смятаме за наша, защото я обичаме и основаваме върху нея своето съществуване, своята сигурност.) Защото когато правим някого абсолютен чрез любовта си, ние го правим едновременно и извор на нашия идентитет. Че това е точно така, се показва от болката при загуба на някое обичано същество. Абсолютността на другия направо извира от това, че за нас той е абсолютна личност, т.е. той е нашата личност. Ако не беше така, смъртта на една обичана личност никога нямаше да е трагедия за нас, както не е трагедия смъртта на който и да е човек, когото не сме познавали, обичали, защото той за нас не е личност, не е нашата личност. Любовта предполага, че обичаме и че ни обичат, т.е. че правим някого абсолютна личност и че едновременно познаваме и биваме познати. С една дума, да познаем някого свободно значи да го обичаме и това отношение към него го прави абсолютна и незаменима личност за нас. Но да познаем някого като личност значи да имаме с него свободно любовно общуване – т.е. да го познаваме чрез любов, а не според свойствата му и функционалната му полезност – и едновременно да бъдем познати чрез любов, която дава и на нас личен, абсолютен идентитет. Именно в това е разликата между нещо, между предмет и личност. Дали някой ще бъде за нас предмет или личност зависи от характера на отношението, което имаме към него. Ако го обичаме свободно, ние го правим абсолютен, но ако го познаваме според природата му и нейните характеристики, което автоматично включва функционалната му употреба, ние го правим предмет.[/quote:31i0ty68] източник: [url:31i0ty68]http://www.pravoslavie.bg/%D0%9F%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D1%81/%D0%9E%D1%82-%D0%91%D0%BE%D0%B3%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D0%B8%D1%81%D1%88%D0%B0-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B0-%D0%B4%D0%BE-%D0%91%D0%BE%D0%B3%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82[/url:31i0ty68]
wordmaster
2010-02-25_09:19
pak li copy-paste
P_H_V
2010-02-25_14:18
пак. Това, което се казва в тази част от статията, аз някак съм изживял нещо подобно, но нито знам, как точно, нито мога да го напиша така, нито да си го обясня даже на себе си. А ето, тук е изразено без емоции и сравнения.
Apeldorf
2010-02-26_16:26
[quote:1bsraomp]Именно в това е разликата между нещо, между предмет и личност.[/quote:1bsraomp] тука съм малко съгласен
Партилан420
2010-03-03_19:02
може би нито в клин, нито в ръкав, но на старославянски думи4ката за "свобода" се превежда като "воля", а думи4ката за "дух" се превежда като "див"... думи4ката за "дума" пък се превежда като "слово", а пък старославянската дума "дума" на съвременен български се превежда като "мисъл"... и какво излиза? 4е мислите ни са не по- малко зву4ни от думите ни, 4е Духът ни е Див, пуснат свобода, в проява на своята воля...
Anonymous
2010-03-03_20:12
ей Патилане, рядко срещам хора, които се ровят в етимологията,а ти го правиш с такъв поетичен хъс!!! ще се радвам да поговорим някой път, и без това скоро не сме се виждали!
Maharishi
2010-03-03_20:17
[quote="Партилан420":3ijpvmqm] а пък старославянската дума "дума" на съвременен български се превежда като "мисъл"...[/quote:3ijpvmqm] Думай, Петка, думай...