P_H_V
2010-01-19_14:12
[b:26bzelz2]Молитвата - борба със Самия Бог [/b:26bzelz2] [i:26bzelz2]Автор Архим. Емилиян, бивш игумен на манастира Симонопетра[/i:26bzelz2] [i:26bzelz2]Превод от гр. ез. Константин Константинов[/i:26bzelz2] Дали наистина знаем какво представлява молитвата и как да се молим? От малки деца – каквито сме си - се учим да се молим, но дали молитвата ни следва правилния път? Молитвата е пътуване на душата към Бога, която цели да стигне до Бога и да се съедини с Него. Ако пътят не е верен, автомобилът или корабът никога няма да стигнат до крайната точка. Ако пътят на молещата се душа не е верен, тя никога няма да стигне до Бога. За пример можем да вземем лодката, в която лодкарят гребе с греблата, но в крайна сметка не прави нищо друго, освен да се върти на едно и също място. С нас също може да стане така и дори - да не го осъзнаем. Трябва да видим, дали нашата молитва е плодоносна молитва. Разбирате, че човек, който не знае да се моли, в действителност е изчерпан човек. Той едва ли ще успее в живота си. Дори да бъде монах, той пак ще си остане земен човек и никога няма да стане небесен човек, да не говорим за ангел, защото няма да знае как да използва молитвата по правилен начин - това средство за пътуване и плаване. Ако не знаем да се молим, бедата, която ще претърпим, е огромна, знаете това. Огромна! Единствената същинска беда, което можем да претърпим. Тази катастрофа не може да се сравни с никоя друга катастрофа. Ако предположим, че всички звезди и галактики се сблъскат помежду си и се разпръснат на малки частици, бедата ще бъде много по-малка, отколкото, ако не знаем да се молим. Следователно в случая на духовното невежество опасността е пряка и необратима. Какво представлява молитвата? Тя е колесница на душата, атмосфера, в която душата диша. Както белите дробове вдишват и издишват въздуха, така и нашата душа диша чрез молитвата. Защо дойдохме в манастира? Защото именно манастирът е подходяща молитвена атмосфера. Всичко се прави заради молитвата. Затова, ако не се молим или молитвата не се извършва правилно, тогава как, в крайна сметка, можем да станем завършени личности и най-вече духовни личности? Докато правилната молитва изглажда всичко, прегражда пътя на всяко затруднение, на нашите проблеми, терзания, грехове и поставя всичко в ред; тя дори върши чудеса в нашето пътуване, борба и живот. Ако вътре в нас сме лишени от богатството на Духа, богатството на радостта, богатството на мира, ако нямаме големи плодове, които веднага се усещат и виждат, това е така, защото не копнеем за тях и не знаем как да се молим; дори да ги желаем – „желаете, пък нямате” (Як. 4:2), както много хубаво казва св. ап. Яков - и нямате „защото не просите”, защото не сме искали; но дори и да просим, ние не просим правилно, както казахме преди малко; защото „зле просите”, по думите на св. апостол. За нас, монасите, особено е подходяща молитвата на ума, Иисусовата молитва, монологичната молитва, както бихме я нарекли. Сега ще кажем няколко общи неща за молитвата, а след това ще се спрем върху молитвата на ума – нейните детайли, отправни точки и основи - защото молитвата е всичко. Но ако не зная как да се моля, нищо не правя – всичко се превръща в пълно самоунищожение. Позволете ми да кажа нещо преди да продължа. Струва ми се, че наистина не се молим или, ако се молим, не се молим достатъчно; но дори и кратката ни молитва се извършва без изкуство, без сила, без дихание, преди всичко без Духа. Защото молитвата може да възлезе на небето само, когато Духът се моли в нас. Молитвата е молитва в Духа, Духът познава духа и става едно не с плътта, а с духа. Нашата молитва няма силата и присъствието на Духа. Обикновено се привързваме към други неща, които завличат душата, отдаваме им голямо значение и накрая забравяме, че монахът означава човек, който се моли. И така, какво представлява молитвата? Как се извършва? Питаме това, за да поставим началото на една по-конкретна борба. Дойдохме на Света Гора и нищо не може да ни извини, ако не се молим, и най-вече, ако не се молим усърдно. Оттеглянето ни от света и идването в Света Гора нямат абсолютно никакъв смисъл, ако не бъдем личности, които истински се молят в Светия Дух. Ако не станем усърдно молещи се човеци, то нашето идване тук ще бъде заблуда за света, лъжеусещане и измама пред Бога. Затова ще ви помоля да бъдете особено внимателни към този въпрос. Преди всичко трябва да кажем, че молитвата винаги е съпроводена от нещо друго. Не мога да кажа, че се моля, ако моята молитва не е свързана с нещо друго. Това са няколко неща, които винаги вървят ръка за ръка. Не можеш да разделиш едното от другото; например, когато св. ап. Павел говори за вярата (Римл. 4:3), говори само за вярата, но не и за делата. Защо? Защото, когато казва „вяра”, той има предвид вярата, която съществува и се доказва чрез делата. Когато св. ап. Йаков говори за делата (Йак. 2:14-16), казва, че вярата без дела няма никакво значение. Той непрестанно говори за делата. Защо? Защото делата са доказателство за вярата. Затова съществува много тясна връзка между вярата и делата. Същото съчетание съществува и в много други случаи. При нас молитвата е свързана с нещо друго – с нашето богослужение и естествено с Божественото причастие. Ако няма богослужение и Божествено причастие, не може да има молитва - всяка молитва би била псевдо-молитва. Ако има богослужение, но няма усърдна духовна молитва, вътрешна, силна, дълбока молитва, бъдете уверени, че нашето богослужение и Божественото причастие ще бъдат напразни и само „хвърляне на прах” в очите на Бога, за да изглежда, че Го обичаме, докато в действителност нямаме нищо общо с Него и в един момент Той ще ни кажа „не ви познавам”(Мат. 25:12; Лк. 13:25) Тези неща вървят ръка за ръка. Те са двете опори на духовния живот. Една от тях са Св. Тайнства, които са условие за мистичния живот; а това, върху което днес ще се спрем, е коренът, корпусът, средоточието на мистичния живот, който се крепи върху Св. Тайнства. Следователно, божественото причастие в богослужението стои на първо място. Но защо причастието е необходимо условие? Защото аз се моля, когато „се моля на Някого”, за което говори и думата „молитва”(προσ-ευχή). Когато говорим за вътрешната молитва, за молитвата на ума, използваме не думата προσευχή, а ευχή. А когато говорим за προσευχή, използваме предлогът πρός (към), защото това директно показва, че молитвата е пътуване към конкретната личност и има за цел единението с нея. От своя страна ευχή е пребиваване, така да се каже, и наслаждение в Божието присъствие. Виждате, че налице е едно разграничение. Молитвата е обръщане към определена личност. Следователно, за да има молитва, тази личност трябва да съществува. И за да кажа, че се моля, нейното присъствие трябва да бъде живо – за да мога да попия нейното присъствие и битие. Христос, Съществуващият, Който е навсякъде, влиза в моя живот чрез моето участие в богослужението и най-вече чрез приемането на Божественото причастие. Чрез участието в богослужебния живот на Църквата аз се съчетавам с Христос и ставам член на Христовото тяло; а след като съм член, и за да бъда жив Христов член, трябва да участвам в Христовите свойства, за да се осъществи взаимното проникване и отдаване на свойствата, както е станало в двете Му природи. Сега това става чрез божественото причастие, което ме прави участник в свойствата на Христос - Главата, с Когото съм се съединил. Следователно, богослужението и Божественото причастие са неразривно свързани. Те явяват Бога и правят живо Неговото присъствие за мене. И какво остава? Остава да говоря с Него, да се обърна към Идващия при мене. Виждаме, че чрез богослужението Той се насочва към мене, а аз чрез молитвата се насочвам към Него, докато настъпи пълно единение. В действителност моето обръщане от самото начало става чрез молитвата, която е непрестанният тайнствен път. Всичко, което се случва в храма – на Вечернята или на Св. Литургия чрез божественото причастие, продължава чрез молитвата. Не мога да кажа, че отивам на църква, когато не съм се молил. Излишно е да ходя на църква, няма нужда да ходя на Литургията и е безполезно да се причастявам, ако не се отдавам постоянно на молитва; също така е излишно да се моля, ако не участвам в богослужението и не се причастявам. Предполага се, че и молитвата има своето напълно конкретно пространство, тайно пространство, в което тя се развива. За да посадиш едно цвете, копаеш в пръстта, наторяваш, слагаш всичко друго необходимо, за да израсне цвят от този корен. Ако не сложиш тор, ако почвата не е подходяща, ако, например, е песъчлива, напразно садиш корена. Молитвата е безплодна, ако няма своето тайнствено пространство, тайнствената „тор”, която е бдението, духовното четене и постът, и затова не може да се издигне повече от нашия ръст – да не говорим, ако трябва да надскочи облаците и небето. Следователно, ако не бодърствам, аз се моля напразно – нямам предвид манастирското бдение – то е нещо своеобразно и има друг смисъл, а не този, за който сега говорим; манастирското бдение има отношение не към молитвата, а към богослужението. Ако не бодърствам, ако не постя непрестанно и не чета духовни книги – най-конкретното пространство на молитвата – тогава се моля напразно. След това пояснение можем да се насочим към молитвата. Какво представлява молитвата? Няма да дам никакво определение за нея. Ако разгърнем съчиненията на св. Йоан Лествичник, на св. Йоан Дамаскин или всички светци, ще видим, че всеки от тях дава превъзходни определения, с които може да си послужим. Сега ще ви кажа какво представлява молитвата по начина, по който я преживяваме в подвига на нашата душа, тоест не обективно погледнато, а как субективно я преживяваме; как човек се моли, какво чувства и какво смята, че е молитвата. В началото казахме, че молитвата е пътуване към Бога. Бог е невидим. Бог е на небесата, а аз съм на земята. Бог е светлина, а аз съм тъмнина. Знаете ли колко страшно нещо е тъмнината да разсее светлината? Ако изобщо е възможно тъмнината да разсее светлината, след като светлината разсейва тъмнината. Въпреки това, в молитвата ние се опитваме да направим точно това. Опитваме се да разсеем нашия мрак – обезателно чрез идването на Бога, за да влезем в пространството на светлината и ние самите да станем светлина. Знаете ли какво значи плътта да влезе в пространството на духа? Плътта (1 Кор. 15:50), която не може да наследи небесното царство, да влезе в Бога? Знаете ли какво значи невместимият Бог да намери място в собствената ми душа? Моята душа, която не само е нищожна, но и залята и изпълнена със страсти, желания и похоти? И така, когато се моля, веднага усещам едно непреодолимо препятствие, което ме отделя от Бога – това, че съм плът, именно, че съм плътски човек (използвам евангелското значение на думата „плът”, а не в смисъл, че нямаме душа), че съм плът, а Той е Дух. Веднага усещам своето безсилие пред Божията непристъпност, святост и сияние. Усещам, че нищо не мога да направя и започва една жестока борба, битка, която Старият Завет представя толкова хубаво чрез онази борба, онази битка, чрез схватката на Йаков (Бит. 32:24-30). Аз, нищожният човек, трябва да завладея небесата, да обсадя Бога, да победя Бога и да Го подчиня на собственото ми желание, на собствения ми порив, който се крие в душата ми. Следователно, в началото, когато започнем да се молим, преживяваме молитвата като битка, като борба. Но, обърнете внимание, това е борба не в смисъл, че ми е трудно да се моля, не в смисъл, че се боря да събера помислите си или да победя съня, умората на коленете или ми идва да спра за миг и не знам какво да направя, мъчейки се да не прекъсна молитвата; борба не в смисъл, че съм гладен и искам да отида да ям и си казвам: „Няма, ще продължа да се моля”. Нямам предвид тази борба; това е аскеза, нещо различно, това е друга тема. Говоря за борбата не със самия себе си – горните неща се отнасят към борбата със самия себе си - а за борбата с Бога. Боря се с Бога. Ясно и точно. Влизам в борба, която ще бъде мъчителна и безкрайна - -защото не зная дали ще приключи в другия живот - борба със Самия Бог. Когато св. ап. Павел казва „моля ви, братя, заради Господа нашего Иисуса Христа и заради любовта на Духа, да ми спомагате в молитвите си” (Римл. 15:30) той е имал предвид нещо подобно. Той чувствал, че се бори с Бога и правел това заради самия себе си или заради църквите, за които се грижел. Затова пише: „И вие се борете с Бога чрез вашите молитви, за да може нашата борба да се обедини и така всички заедно да се борим с Него, за да Го победим”. Когато не мога да те победя, довеждам други хора, викам ги на помощ, за да продължа напред – така става и тук. По този начин първото ми преживяване е чувството за непреодолимото препятствие, което стои пред мен – препятствието на моят нищожност и следователно чувството за непостижимостта на Бога и драматичната схватка с Него. Помислете само, един човек, който удря с юмрук във въздуха, не чувства никаква съпротива и много лесно може да направлява ръцете си, където иска; той се бори с въздуха. Не получава никакви удари. Не усеща съпротива в ръцете си. Но когато имаш противник пред себе си, веднага се стягаш. Юмрукът ти се свива. Виждаш как мускулите ти се стягат. Чувстваш съпротива. Усещаш, че нанасяш и получаваш удари. Веднага усещаш, че нанасяш и получаваш удари. Когато липсва чувството за тази борба с Бога, разбирате, че дори още не съм започнал да се моля. Нека предположим, че съм започнал да се моля и усещам, че трябва да водя тази страшна борба с Бога, че вече съм влязъл в нея, че съм сложил ръкавиците и започвам да „удрям” Бога. Той оказва съпротива, и аз оказвам съпротива, и въпросът вече е дали аз или Той ще победи. Това, което може да стане, е или да се свлека на земята, облян в кръв, или да Го победя и да ми каже: „вече Ме победи”. Да ми се отдаде, както е направил и с всички светци. Ако спра, ще бъда вече едно разбито създание, ще бъда един завинаги рухнал човек. Не мога да кажа, че работя, живея или се моля, ако не съм победител в тази борба. А какво да кажем, ако още не съм поставил нейното начало. Но нека предположим, че имам това чувство и този опит – че вече съм влязъл в борбата. Започвам да се боря с Бога. Като се боря с Бога, усещам, че тази борба става не с моите юмруци, ръце, нозе или нещо друго, а с моя ум. Става с моя дух, както казваме, става с моята духовна способност. Моят дух е този, който може да съедини с Бога. Но нашият дух -„защото са плът”(Бит. 6:3) - моят дух става плът във всекидневения живот. Нашият дух, на когото е присъщо възлизането, възвисяването, възхождането и единението със Светия Дух – чрез което се изпълва моята ипостас - моят дух е свикнал да живее в духовна нищета, да се снишава, да ходи по земята. И с какво се занимава? Занимава се с моята воля и се споява с нея: занимава го какво ще ям, какво ще напиша в документа, как ще преодолея проблема с желанието да прокарат пътища на Света Гора, занимава го едно, занимава друго... и духът ми се превръща в документ, става път, става моята воля, става какво ли не! Става плът! Той бива погълнат от душевните ми сили и вече нищо не мога да направя с Бога! Не мога да Го докосна, не мога да Го почувствам! Следователно, трябва да се култивира духовната сила, духовната природа на моето битие, което Бог ми е дарил, ще трябва то да заговори, ще трябва да се култивират духовните сетива, така наречените "умствените чувства" „νοεραι αισθησεις”[i], защото те могат да докоснат Бога и особено това, което наричаме νοερον. Νοερον може да се устремява към Бога и по определен начин да се обръща към Бога – бихме казали, да говори на Бога. Затова е необходимо то, νοερον, напълно да се обедини с разумната способност( логикон), за да може цялото ми духовно битие да се насочи, обърне и стреми към Бога. Така много бързо стигам до усещането за диалог и дори не за диалог, а за вик, защото все още се боря, не съм постигнал победа и затова Бог е далеч. Аз съм тук, а Бог е на небесата. Аз съм тленен, Той е нетленен. Аз съм пръст, Той е Дух. Той е небесен, Той е друг. Как тогава мога да се съединя с Него или да Му говоря? Не мога да Го извикам, не мога! Затова крещя! Когато не те виждам къде си, излизам на балкона и викам силно: „Отец Теоктистеее!”. И ако той е някъде наблизо, ще ми отговори; ако го чуя, тогава ще започна да разговарям с него. Все още се намираме в състояние, при което не виждаме Бога. Не разбираме Бога. Не чуваме Бога. Не познаваме Бога. Живеем в пълно незнание, всъщност в едно тотално забвение. Нито си спомням за Бога, нито познавам Бога. Затова и постоянно викам към Него, за да може да ме съжали, да ми отвърне; и когато Той ми отвърне, тогава ще мога да започна да водя диалог с Него! Така започва молитвата! Това са опитни преживявания, през които преминаваме, за да стигнем до молитвата. Нали разбирате, че още не сме започнали да се молим. Затова в началото преживяваме молитвата в нейното пътуване като вик от дъното, от дълбините на душата. Молитвата може да се извършва и чрез устните. Може да става така, че да чуваш гласа си. Може да става чрез устата, в гърлото. Може да става и чрез сърцето. Да трептят не звуковите струни, а струните на сърцето, откъдето ще дойде викът на духа. Това няма значение. Важното е, че молитвата излиза от дълбочината на нашата душа. Подвижникът ще разбере това, ще го разпознае, ще види кога говори с устни, кога чрез сърцето, кога чрез духа, защото още не е дошъл часът да говори неговото сърце; накрая духът трябва да заговори в неговото сърце. Той постепенно осъзнава това, разпознава го и придобива опит. Когато те видя два пъти, вече мога да те разпозная - така става и в нашия случай. Следователно, устните може да се движат, може и да не се движат; това, което има значение, е дълбокият вик, който като мощна бомба, като земен трус да разтърси небесата и окончателно да принуди Бога да ни отговори и да каже „що викаш към Мене?”(Изх 14:15). Може да стоя прав, за да покажа моята напрегнатост, устрем, терзание, готовност. Може да съм коленичил, за да изразя моето смирение и недостойнство. Може да съм прострян на земята, за да покажа моята негодност и падение, в което досега съм живял, за да може Бог час по-скоро и още повече да ме съжали. Може да се разхождам с броеницата, като викам или мълча, за да преодолея своето безсилие или да победя съня. Може да се трудя, за да победя унинието. Може да се качвам до планинския връх и да слизам от него или да нося камъни, за да победя плътската немощ, защото духът може да бъде бодър, но плътта продължава да носи своята немощ (срв. Мк. 14:38). Мога да правя всичко това, но вътре в себе си трябва да усещам този дълбок вик, за да може в един миг Бог да ме чуе! Много пъти викам: „Отец Теоктистеее!. . .” и след пет, десет, двайсет пъти той може да ме чуе, намирайки се зад някоя скала или може да се моли в онзи момент, да пее и да не чува гласа ми. Ще трябва да го събудя, както е направил апостолът, който отишъл при Господ; „Γосподи, спиш ли?”(срв. Мат. 8:24-25), казва той; „Не виждаш ли бурята?”. Христос се изправил - въпреки че не бил заспал - и му казал: „Успокой се”; а щом казал на морето: „млъкни, престани” (Мк. 4:38-39), веднага спряло неговото вълнение. Следователно, както ти се струва, че от силното викане може да ти изхвръкне челюстта или да ти се раздерат гърдите - при този болезнен вик - нещо подобно трябва да стане и в нашата молитва, за да може Бог да ни чуе. Той иска това. Но нима в противен случай Бог не ни чува и не знае от какво имаме нужда? Разбира се, че ни чува! Но Той прави това, от една страна, за да Му покажем нашия копнеж и това да бъде нещо наше; а от друга страна, за да осъзнаем окаяното си положение и голота; трето, за да се научим да Го търсим. Ако Бог веднага ни се отдаде, преди да направим всичко това, за което говорим и го преживяваме - тогава, както лесно бихме Го придобили, така и лесно бихме Го отхвърлили, защото не бихме разбрали Неговата „цена” (αξια). Ако баща ти ти даде милиони, ти ги пилееш по пътищата. Но ако пролееш пот, за да вземеш накрая 50 драхми за целия си труд за деня, ще видиш как ще спестяваш и ще разбереш значението на парите. Няма да ги харчиш с лека ръка. Именно затова, за да не хвърлим Бога „на вятъра”, затова Бог иска първо да Го почувстваме чрез силната агония на дълбокия ни вик. И така, първо: преживяваме молитвата като борба. Второ: преживяваме я като дълбок вик, който се проявява по много начини, както вече казахме. Когато по този начин вървим напред и чувстваме нашето обръщане към Бога като дълбок вик, тогава установяваме, че в крайна сметка не биваме чути от Бога. Викът трябва да се преобрази и измени в тихо безмълвие. [b:26bzelz2]Колко далеч от нас е сърцето ни! [/b:26bzelz2] Бог е Бог на тези, които пребивават в безмълвие и мълчание; ще почувстваме това, след като викаме към Бога. Колкото и да говорим за безмълвието, няма да разберем неговото значение и смисъл, ако не минем през тези последователни стъпала. Защо ли? Какво означава „безмълвието”? Какво представлява? Когато викаш, не чуваш другия; трябва да спреш, за да го чуеш; или, когато се вдига шум около тебе, собственият ти глас се смесва с гласа на другите, не може да се чуе и да се открои. Трябва всички да спрат, да спреш и ти, за да чуеш другия. Ако те разговарят, първо ще им кажеш „Тишина!” и след това ще говориш, за да се чуе гласът ти. Ние изпитваме това в обръщането на душата към Бога. Ще видим, че в своя път, тоест в своето развитие, когато излиза от нас, за да стане истинско движение към Бога, молитвата е „безмълвие в безмълвието” - именно пълно безмълвие. Следователно, или ще трябва да се науча и да свикна - това е необходимо – да се моля сред шума, защото не е възможно да постигнем пълен покой, или ще трябва да стремя към пълна тишина- и непременно трябва да направя това - чрез молитвата, доколкото това е възможно. Дори чуруликането на птичката, ромоленето на рекичката или потока, който минава наблизо, дори повеят на вятъра прекъсва молитвата и заглушава думите ти. Ако не знаеш това, нищо не правиш. Ще трябва да се научим да се молим и при пълна тишина; затова значението на нощта е огромно – ето една от причините за това! Ще се моля сред шума, но особено ще се стремя към пълна тишина, за да мога да говоря на Бога. Бог конкретно отговаря на онези, които пребивават в безмълвие в някое тихо място, тоест в тишина, в безмълвие. Когато викам към Бога, ще трябва да спра за миг. Чрез дишането аз вдишвам и издишвам поетия въздух. Ще видя, че заветният час, в който мога да се моля, внимавам и следя какво става - ако съм достатъчно внимателен – е именно паузата, застиването, интервала между вдишването и издишването. Ако не се науча да дишам правилно, тогава целият ми живот, дишане и молитва – всичко ще бъде объркано. Ще трябва да уловя този миг, това вслушване, това настройване на слуха, и ще видя, че не собственият ми глас, а това е основното в молитвата. Ако не викам, няма да науча това толкова просто и лесно нещо. Ако викам, тогава ще установя, че това е начинът, по който душата ми става слушател, а Бог е Този, Който говори. Ще видя, че това е най-важното: настройването на слуха при пълно безмълвие. Затова ще трябва да се науча да мълча, тоест да се вслушвам, да очаквам, да жадувам Божия глас. Сред това безмълвие ще чуя ударите на сърцето, но не на биологичното ми сърце, а ще почувствам моя животворящ дух, моята ипостас, което не е нищо друго, освен Светият Дух. Светият Дух дарява всичко. Ако стигна до безмълвието, тогава ще мога да усетя диханието, да чуя шума от крилата на Светия Дух, да осъзная Неговата близост, да възжелая да Го приема и да разбера какво означава „нито сме и видели, дали има Дух Светий ”. Ще разбера, че в действителност толкова години в света и в манастира не съм разбрал какво означава Дух Светий: „нито сме и чули, - и видели - дали има Дух Светий” (Деян. 19:2). Възлюбени, казваме това в нашето смирение, тоест в нашето смиренословие, но не го разбираме. Свещеното Писание е нещо, което изисква попиване, живот с него. Ние не живеем с него, не го преживяваме, защото очевидно водим лекомислен живот. Например, говоря за Света Троица и казвам „Света Троица има три лица и една природа, Тя е това, Тя е онова. . . Христос има две природи, но една ипостас, една личност”. Какво означава това? Ние разбираме не много повече от другите хора в света. Защо ли? Защото, макар и да се занимаваме с тези въпроси, можем да ги разберем само в нашия дух чрез Духа. Нуждаем се от откровение, както е станало със св. ап. Йоан; колко хубаво се казва в преданието, че скалата, която била вътре в пещерата, се пропукала и той получил сила да проникне в тайната на Света Троица. След това веднага започнал да пише за Светата Троица и получил пълно потвърждение за своята вяра. Много хубаво предание! Необходимо е да пробием тавана чрез диханието на Духа, да Го видим, за да Го разберем. „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото” (Йн. 1:1). Хайде, разбери ги тия неща, по-скоро трябва да ги преживеем и да ги запишем. Бог трябва да ни вдъхнови за тях. Това означава, че Бог е техен вдъхновител. Този опит постепенно се оформя и навлиза в нашата душа, а Бог получава място в нашето съществуване; Неговите и нашите стъпки и глас се сливат и тогава ставаме едно с Бога. Тогава придобиваме екзистенциален опит и осъзнаваме смисъла на присъствието на Светия Дух и искаме да придобием Светия Дух, за да можем в един момент да кажем „Дойди и се всели в нас, Святий Душе, и ни очисти от всяка скеврнота”, защото нашата душа е осквернена и ние нищо не можем да направим. Когато стане това, тоест когато почувстваме близостта на Духа и нуждата от Неговото присъствие – въпреки че още не сме придобили Духа – тогава виждаме, че нашето сърце тупти по-силно. Забелязали ли сте как сърцето ни започва да тупти по-бързо от радост, когато ни кажат „еди-кой си е дошъл” – човекът, когото сме очаквали, или от страх, когато чуем, че идва този, от който се страхуваме? Свидетели сме на подобно вътрешно духовно преживяване. Налице е тайнствено и мъчително очакване и, за да го разберем, външно го изразяваме чрез примера за сърцето. Това са духовни преживявания, които могат да се предадат само чрез сянката на телесните прилики и сравнения. И така, налице е тайнствено мъчително очакване и нетърпение - точно тогава вървим напред и стигаме до тихата сладост: предвкусването на идването на Духа и осъзнаването на Божието присъствие. Обърнете внимание на това, за да го разберете. То не е лесно за обяснение. Душата ни трябва да се стреми към него и да стане изреченото от Господа: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори” (Мат. 7:7; Лук. 11:9). Ако Го повикате, ще Го намерите. Ще разберете това, което не разбирате. Светият Дух ще ни го обясни. Никой не може да бъде учител, освен Христос. „Научи ни да се молим” (Лк. 11:1). Всеки учител е тих глас, който единствено може да ни принуди да кажем „А, той не разбира и не знае нищо; отивам директно при Христос!”. Това е единственият смисъл в думите на всеки, който ни говори за молитвата. Всеки друг е демагог, шарлатанин. Единственото, което той може да направи, е да ни даде да разберем, че нищо не може да ни научи и да кажем „Душе, къде си най-после, та да ме научиш!”. Завръщаме се към нашата тема. Когато разбера, че Светият Дух диша наблизо и че вместо това мога да Го отведа в мене, за да оживотвори моето битие, да преобрази моя живот и моята душа, именно тогава започва това мъчително очакване. Когато очаквам Духа, започвам да предчувствам знаците на Неговото идване. Защото зная, че каквото и да Му поискам, Той ще ми го даде, а след като ми го даде - веднага в себе си ще си помисля - то ще бъде мое. Нещо ме уверява за това. Вече имате, казва Той, каквото просите; преди да го вземете, вече сте го получили.(Мк. 11:24). Затова чувствам тихата сладост, тихото предвкусване на даровете, които ще получа и дори тихото предвкусване на Царството небесно. Защо ли? Как могат да се свържат тези неща? Бог е на небето, а аз съм тук, на земята, следователно сладостта, което ще почувствам, тази първа сладост е нещо като въведение в обятията на Царството небесно и дочуване на небесните ангелските гласове. Следователно, започвам горе-долу да осъзнавам какво е раят, какво е Царството небесно. Как ще се помоля на Бога, след като Бог е там и не Го виждам, нито Го чувам? Ще трябва да науча къде живее и да узная в какво живее. Започвам отчасти да предвкусвам тайните на Небесното царство. Какво представлява небето? Какво представляват небесните жилища? Кой е Слънцето на правдата? Кои са светците? Как те съществуват! Как Христос живее вътре в тях? По какъв начин горе-долу съществува Света Троица? Горе-долу? - а аз съм си още тук, на земята. Някак отдалеч облаците започват да се разсейват и да ми се прояснява! Ето луната. Това трябва да са птици, онова трябва да е някаква звезда. Постепенно проумявам за какво става въпрос и душата ми започва да се сгрява от тайните, които някак си започват да се откриват пред мен. И тогава, възлюбени, започва един нов период -да го нарека така - в духовния ми живот, сладост в безмълвието или безмълвие в сладостта; това вече е друго нещо. Имам предвид не безмълвието, за което преди говорих, а духовното безмълвие, безмълвието на моя дух – преди говорихме за безмълвието на душевните ми сили, на моята душа – а сега за безмълвието на духовния ми свят, на душевното ми зрение. То е моето застиване - в положението, в което се намирам - за да мога да Го видя. Бидейки в небесното предверие, чувствам наслада, блаженство, топлина, утеха и мълча, за да чуя гласа Му. Сега моят дух е в безмълвие, моят дух, който ще извика „Авва, сиреч, Отче” (Гал. 4:6). Тоест пребивавам в безмълвие и чувствам радост. Чувствам вътрешна топлина и дори телесна топлина. Чувствам покой, облекчение, имам желание за молитва, но не искам да се моля, искам да чакам Бога. Когато достигна това състояние, тогава в това духовно безмълвие започва да диша Светият Дух. Той ме съединява с Бога, осъществява проникването на енергиите и по някакъв начин започвам да придобивам ясно съзнание; тогава Светият Дух, Който е светлина, ми открива дълбините на собственото ми сърце. Трябваше първо да разбера какво е небето, за да мога сега да вникна в себе си. Трябваше първо по някакъв начин да докосна тайната на Света Троица и най-вече присъствието на Духа, за да разбера това, което е изцяло мое. Виждате, колко далеч от нас е сърцето ни! Колко недостъпно място! Мислим, че знаем всичко. Но не знаем какво има в сърцето ни, каква тиня, какви страсти, какво разложение, каква чернилка. Всеки от нас мисли, че е завършена личност, че е свят човек! - че е някакъв „самозванец”, който може да се изправи пред Бога и да Му каже: „Боже мой, Боже мой, дадох Ти това, посветих Ти това, направих това за Теб, показах Ти...”. Какво съм направил? Нищо не сме разбрали. Когато Духът се приближи, Той ми открива, възлюбени, чернилката в мене, моя грях, и започвам да познавам самия себе си. Виждате, че самоукоряването и самокритиката са дело на безмълвието. Очакваш Божия Дух в безмълвие. Той идва и като силна светлина осветява сърцето ми, в същия час, в който Го очаквам, Той осветлява сърцето. Защото тук е препятствието, тук е бойното поле. Тук ще бъде борбата между плътта и духа, за да излезе духът като победител, а плътта да бъде погълната. Духът открива Себе Си и тогава разбирам две неща. Първо - че бойното поле е тук, в сърцето; Бог трябва да дойде в него, за да се доближим, опознаем и да пламне любов, да разговаряме и накрая да станем едно. Второ - че тук е бойното поле, защото тук са и препятствията: моето нехайство и забвение; в моя живот дори не си спомням за Бога; а когато виках и казвах „Боже мой, Боже мой”, в действителност не виках Бога, а се интересувах само от себе си – защото исках аз да се моля; защото така казва Евангелието; защото така ми е казал старецът; защото така трябваше да направя; защото имах такава нужда и такова желание. Живеех в нехайство и забвение. Още не разбираме какво означават тези две неща - незнанието и забвението, които съществуват в мене и засенчват Бога. Аз не Го помня и не Го познавам. Защо ли? Защото Той е скрит зад моите страсти. Живеем в раздяла! Заключил съм се извън рая и още не мога да вкуся от дървото на живота и да се съединя с Него, за да оживея. В който ден - казва Бог - вкусите от онзи плод, ще умрете. (срв. Бит. 2:17). И оставя човека извън рая. Защо ли? В деня, в който отново яде от дървото на живота, той ще оживее. Раят още е заключен, защото Царството небесно е вътре в нас.(Лк. 17:21). Заключеният рай е тук. Заключен е от Херувимите. Кои са тия Херувими? От моите страсти е заключено сърцето; това иска да каже. Сега започвам да разбирам какво означава страстта, да разбирам, че съм обхванат от страсти, да разбирам, че не познавам Бога, да разбирам, че Бог. . .хм! Кой е Този Бог? Този, за Който може 20 години да съм проповядвал от амвона, към Когото може да съм викал в храма „Боже, бъди милостив към мене грешника” (Лк. 18:13). Може да съм викал с броеницата „Господи, Иисусе Христе, помилуй мене, грешния!” и да не съм знаел дори Кой е Господ Иисус Христос, какво означава „помилуй ме”, или какво означава „грешен човек”. Защото, ако не зная какво означава това, за което сега говорим, как ще кажа „помилуй ме”? Не зная какво означава „помилуй ме”. Въпреки това, тогава разбирам какво означава Царството небесно, какво означава сърцето, какво означава страст, какво означава Бог да се всели в нас, разбирам, че тук е бойното поле. Е, сега вече нещата си идват на място. От момента, в който виках „Отче Теоктистеее!”, сега се завръщам близо до него; „Ела, ела тук”, ти казвам. Не мога да викам, аз да бъда тук, пък ти да бъдеш там. Ще се уморя да викам, ще ни чуят всички хора. Когато обичам някого, искам и двамата да бъдем заедно, да си говорим простичко и плътно един до друг. Тоест искам Той да стъпи в моето поле. Тук, възлюбени, е един от най-важните и велики моменти в духовния живот. Да видим дали някога ще започнем да се молим на Господа, да отправяме молитви към Бога. Това е моментът, в който ще преживеем онази драма на поета, който казва „Върви си, Боже!”, и отново „Ела, Боже мой!”. Когато Бог се приближил, той Го почувствал като мъчител и затова Му казал „Върви си, мъчителю мой”. А когато Бог бил готов да Си тръгне, той казвал „Ела, приятелю мой!”. Тук има две вероятности: да приемем Бога или да Го отхвърлим. Досега се плицикахме в една голяма локва и си мислехме, че плуваме. Досега играхме с Бога една игра „εν ου παικτοις”. Сега настъпва мига да разберем дали Го ще приемем или ще Го отхвърлим. Преди говорихме за борбата. Тук е мигът, в който се „хващаме” с Бога. Възможно е и ние накрая да кажем „Върви си!”. А след това безвъзвратно и окончателно да кажем „Тогава си тръгна Той, последният приятел мой”; няма друг приятел за нашия живот, няма друга надежда за нашия живот. Това е съдбоносен миг. Защо ли? Защото точно тогава ще приемем или ще отхвърлим самите себе си, защото ще видим себе си толкова осквернени, тъмни, подли, лукави, че не „ни стиска”, прекалено скъпо ще ни излезе, нямаме изгода да го признаем и се крием зад нашия егоизъм, зад нашето себепознание, зад нашето самолюбие, което съществува във всяка една душа. Това е мигът, в който моето его се пробужда и не иска да признае, че съм такъв - потънал в грях! [b:26bzelz2]Ти ли си моят Бог? [/b:26bzelz2] Хубаво нещо е да пребъдвам у Бога и да казвам „Господи Иисусе Христе, Ти, Който ми дари Твоето познание, който ме удостои да стана Твой работник и ме направи монах! Господи Иисусе Христе..” Това е лесно, но да стоя съзнателно и да казвам „Боже, помилуй мене, грешния!” - колко пъти мога да го направя? Ако изобщо го правя! Защото трябва да съкруша себе си, за да стана... както с чукалото удряш по ореха и „Хоп!”, с него е свършено, той се пръсва на парченца и след това ги събираш, така трябва да направя и с моето сърце, да изкарам всички отпадъци от него и да ги изхвърля, да открия всичко, което имам, което съм, което съм обичал, за което съм жадувал, което досега съм просил в молитвата си, всичката смет, както казва св. ап. Павел (Фил. 3:8), която съм призван да отхвърля. Трябва да разбера, че това е смет, за да се изпълня с Бога. И така, срещаме се лице в Лице. Бог още е отсреща, но аз започнах да разбирам колко далеч от мен е Той, затова обмислям, „претеглям” дали да приема и да вляза в схватка с Него! Ох! В началото си казвах: Какъв е Той - с откриването на Своето царство, в отблясъка на Своята Светлина! А аз нося моята чернилка. Добре, ще се изправя. Струва си. Когато се съглася да продължа напред, тогава започва безмълвният взор на сърцето ми чрез Духа, тогава започвам лека-полека да чувствам, че имам нужда да си спомня за Бога и да Го позная. Междувременно, ако превъзмогна трудното си положение и не отхвърля Бога заради самия себе си, а с труд и пот проумея какво значи човек „да се отрече от себе си” (Март. 16:24; Мк.8:34), което повтаряме всеки ден, но трябва да го почувстваме – тогава ще се появят първите сълзи в нашите очи, но не сълзите, за които говорят отците, като казват „да придобием сълзи”, не тези сълзи, които са сълзи на Духа – говоря за първите сълзи на нашия егоизъм, който започва да се съкрушава, първите сълзи, които показват, че нямам сълзи, че нямам нищо, защото сълзите в моите очи в най-добрия случай са нещо чисто човешко. Вътре в мене нещо започва да ме боли и да се съпротивлява, а аз, чувствайки болката, плача; в това състояние започвам отново да викам „Боже мой, Боже мой!”. Тогава казвам „Дойди, Святий Душе, и ме очисти от греха ми. Царю небесни, Утешителю, Душе на истината, дойди да ме научиш в моето незнание, дойди и се всели в мене, който съм толкова лош, изпълнен с толкова грехове, и ме очисти от всяка сквернота. Изкарай всичко, което има в мене, за да можеш да живееш в мене”. Тогава мога да кажа молитвата на Духа. Когато стигна дотук, тогава вече Бог, Който веднага е готов да се отзове на нашата молитва и не губи нито миг, прониква в нашето сърце. Ще ми кажете, защо след толкова мъки? Говорим за следното нещо: ние преживяваме забавянето на Бога като нещо субективно. Когато се молим, все ни се струва, че Бог се забавя. Всъщност Бог не се забавя нито за миг. Сега истински започвам да търся Божия Дух и Той веднага прониква в сърцето ми. Той идва. Духът, всъщност, какво означава „Дух”? Нали Той е навсякъде? Преди това Той не е ли съществувал? „Пратиш духа Си – създават се”(Пс. 103:30), но когато само за миг скриеш лицето Си, именно Духа Си, присъствието Си, всичко на часа се помрачава, рухва, спира да се движи, разпада се. Полита към бездната на небитието. Сега Духът започва да проявява Себе Си, да вика „Авва, сиреч, Отче” (Гал. 4:6), тоест да открива Своята тъждественост с Отца. Синът вече действа в Светия Дух, Който се движи в Църквата, за да засвидетелства за Отца. Сега можете да си обясним библейските места, в които се говори за движенията в Света Троица – за домостроителните движения на Света Троица в нашия живот. И така, Светият Дух започва тайно да ни открива Отца, Своята тъждественост с Отца, и вече чувстваме Сина, Който се съединява и вселява в нас, чувстваме идващия Христос. Сетне много бързо изпитваме нещо, което досега не сме познавали. За какво става въпрос? За опита от една нова духовна агония. Когато се намираш в някое тъмно място и ти се стори, че си зърнал някакъв силует, веднага те обхваща тревога и си казваш „Какво ли е това?”. Когато чуеш рязък шум, отиваш да видиш за какво става въпрос; губиш ума и дума! Говорим за нещо подобно. Чуваш Божия глас, чувстваш Неговото присъствие, вцепеняваш се, агонизираш, какво е всичко това? Бог? Сатаната? Страст, проекция на моя егоизъм? Какво е това? Тъй като сега вървим по духовни следи, ще го кажа много накратко, много рязко, много грубо, така да се каже, без да се спирам подробно върху някакво опитно преживяване. Досега говорихме за преживяванията на душата, за да може да стигне до състояние, в което е способна да се моли. Оттук нататък влизаме в молитвата, която е възжелала Бога. Диалогът още не е започнал, молитвата (ευχή) още не е започнала, всъщност общуването с Бога още не е започнало. Това ще стане малко по-късно. И така, започва агонията в нашата душа! - Кой си Ти? Какво си Ти, та ме караш да се страхувам? – сякаш казва нашата душа. Казвам това грубо. В началото Той се крие – както някога и ние сме играли с някοй, който стои зад едно дърво, а ние му затваряме очите с ръце и казваме: - Познай кой съм! - Ти си еди-кой си. - Не! -казвам аз. - Ти си еди-кой си. - Не! - Ти си този и този. - Да! - казвам аз, откривам му очите и го прегръщам. Нещо подобно става и с нас и преживяваме това в душата си по време на молитва. Изпитваме агония, а Бог се крие, сякаш си играе с нас. И отново Го викам с по-голяма сила. - Защо си играеш с мене? Кой си Ти? Кажи ми какво искаш! А Духът ще ни отвърне: - Ти толкова години ме викаш и сега Ме питаш „какво искаш”? Започвам още повече да разбирам какво съм просил, какво съм викал, какво съм търсил, защо живея! Понякога си казваме „дори не зная защо живея”. Ама наистина не знаем защо живеем. Ако Бог не ни научи, не можем да разберем това. - Кой си Ти? – му казваме след това. - Аз Съм Бог! Бидейки още в страстите си, ние скланяме глава, оглеждаме се, разтъркваме очите си, за да паднат люспите, очистваме ги; отваряме ги и отправяме ясен и обстоен поглед към Него. Той постепенно се приближава до нас. И ние се очистваме, и Той се очиства – очиства облаците, мрака. Очиства моя мрак, някак си го разсейва, за да можем да Го видим. Тази наша агония отново става духовно наслаждение и вече е не само знак, а и наслаждение на Неговото присъствие, на Неговата близост реално в този миг. Започвам да Го чувствам, да чувствам, че това е Той, започва да тупти сърцето ми, сякаш Го е познало. - Значи Ти си моят Бог? - Аз съм, не Ме ли познаваш? Аз те родих, Аз те кръстих, Аз те постригах за монах, Аз се отзовавах на твоите молитви; а ти ми викаше „Боже мой, Боже мой” и ти помагах, а ти не Ме разпознаваше и реално не търсеше Мене. Аз стоях зад твоя глад и жажда, зад съня и колениченето ти, зад твоите успехи и грехове, зад всичко! Сърцето ми още повече се стопля и искам да Го прегърна. Но не мога, Той трябва да ме прегърне. Та кой съм аз? Аз съм Неговото отсъствие. Викам! Тогава вече започвам да придобивам ясна представа за Неговия образ. Това трябва да бъде моят Бог. Досега не сме виждали Бога. Ама Той е, няма друг начин! Той е нещо „ουκ ων” от всички същества. Той е Вечно Съществуващият! Неповторимият и Несравнимият с нито една твар, Той е Уникално Съществуващият. Ρазбирам какво ще рече Вечно Съществуващият - Единственият, Който съществува. Разбирам, че от всичко, което досега е съществувало, нищо друго не съществува, освен Този, Който не съществува, както другите същества съществуват. Той е Уникалният, истински Съществуващият. Той е вечен, безкраен и аз вече получавам място в Неговия живот, в Неговото съществуване, в историята на Бога. От онзи час, в който окончателно се съединя с Него или не успея да направя това– защото опасността не е изчезнала, макар че страшния и критичен момент на моя егоизъм вече е преминал, а сега се движим в духовното поле - отново мога да се отрека от Него, защото егото е поразено, но то остава в мене. Още малко и откривам Бога. Познавам Бога. Обичам Бога. Сега Бог влиза в мене. Как ли? Сега разбирам какво означава, че Бог е светлина, Христос е светлина от светлина, а Светия Дух е „в светлината”. „В твоята светлина, ние виждаме светлина” (Пс. 35:10). В светлината, в Духа виждаме светлината, виждаме Бога. Разбираме какво означава, че Бог е светлина, Отец е светлина, Син е светлина и Светият Дух е светлина; веднага всичко, което е било сянка на светлината – което всъщност не е съществувало – бидейки обляно в светлина, се скрива от погледа ни. То не изчезва, а остава в сила, обляно в светлина, като всяка една гънка(нишка) се изпълва със светлина. Тук е втората голяма и сериозна опасност. Сега виждаме, че целите сме обляни в светлина; виждаме и своето нищожество. Трябва да се потопим в божествеността, за да можем да живеем. Тоест трябва да осъзнаем думите „който изгуби душата си заради Мене, ще я намери” (Мт. 16:25). Който умре, ще живее, а който намери душата си, ще я погуби. Този момент чувствам моето нищожество, смъртта на аз-а. Ако имам любов към Бога – тук, отци и братя, е нужна любов-, вътре в мене ще почувствам трепета на любовта и радостта, което означава: „Да, Боже мой!” Това ще бъде положителният отговор на моята душа, на Бога. Ще бъде моето „Да!”, което ще кажа на Бога. Сега вече съзнателно ще кажа „Да!”; дотогава всичко е било детски глъч. Сега разбирам, че съм „погубил” душата си заради Него. Ето, Бог е Всичко; ако Му кажа „Да”, добре. Но, ако поискам отново да изведа моето аз на повърхността от дълбочината, от долните пластове на моето битие, от подсъзнанието – и тук е голямата опасност, ако аз-ът поиска да излезе на повърхността - тогава веднага става това, което казва св. Симеон Нови Богослов[i]. Пак губим Бога и много дълго ще трябва да викаме, като не се знае дали отново ще Го намерим! Това е така, защото тук Неговото отсъствие става осезателно. Предишното Му отхвърляне, за което говорихме, когато осъзнахме нашата чернилка, беше едно ожесточаване, което ни отдалечаваше от Бога и ни захвърляше в един плътски живот. Сега обаче имаме нещо по-дълбоко, по-духовно, затова и по-велико. Тук е последното, така да се каже, изкушение. Идва мигът, в който Господ е казал: „нека Ме отмине тая чаша” (Мт. 26:39). Това е мигът, в който трябва да отговорим. Тогава разбираме, че „погубваме” себе си, разбираме какво означава да умрем. „Ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме” (Римл. 6:3). Погребваме се с Него, за да възкръснем с Него; „ние се погребахме с Него”( Римл. 6:4) по дух и заради духа. Но ако предусетим нашата смърт – въпросът е дали можем да приемем нашата смърт – ако ни излиза прекалено „скъпо”, ще си останем в „нека Ме отмине тая чаша” (Мат. 26:39). Чрез това ние не се отричаме от Бога, а само отхвърляме смъртта. Няма да живеем заедно с Бога, и Бог ще Си отиде. Вероятно ще останем „δοκουντες εν εαυτοις και καθ``εαυτους”, като мислим, че „стоим”, че сме стълбове, че сме духовни хора, но в действителност ще бъдем изчерпани, ще бъдем едно „нищо”. Но ако сърцето ни, волята ни, съществуването ни каже „да”, тогава Бог още повече ни се открива и, какво започва да прави за нас? Той започва не да Си „играе”, а да открива Себе Си - не сърцето Си, а Себе Си! Този опит, това преживяване на Неговото присъствие е толкова внушително, че отстранява нашата забвение. Сега Бог Сам се открива, за да Го познаем по-добре, да Го видим, да вникнем в Него; започваме да Го познаваме, започва богопознанието. Богопознанието! Започваме да научваме не външните, а вътрешните неща за Бога в нашето сърце, защото Бог се е вселил в него. Тогава нашето желание се усилва още повече и искаме Бог още повече да ни се открие. Тогава нашата душа сама казва „Освети ми мрака, освети ми мрака. Открий ми Себе Си, открий ми Себе Си”[ii]. Но в онзи час Бог Си тръгва от нас. Този път Той не Си тръгва гневен, не Го гоним, Сам Си тръгва. Сега знаем пътя, знаем как да Му се молим и как Той може да влезе в нас. Но още не сме се съединили с Него. Тоест сега разбрахме Кой е Бог и вече мога, след като те познавам, да те извикам „А, отец Теоктисте, дай ми това нещо, ела, моля те”. Сега те познавам, вече разговаряхме, видях кой си и мога да те помоля, когато искам да дойдеш, и ти да дойдеш и да те направя заместник игумен, да бъдеш винаги с мене или да те направя „Господ мой и Бог мой”; а аз да стана не заместник игумен на Бога, а Негов роб! - който ще падне пред Него в нозете Му, както всички светци на Църквата. Оттук нататък започва молитвата. Тя може да стане вътрешна молитва(ευχή), когато се науча да приемам Христос в мене и свободно да Му говоря, когато се науча да призовавам Господа в себе си – това е предшестващият стадий на молитвата чрез Духа. Няма да продължаваме в този океан, спираме дотук. И за да завърша, искам да кажа още нещо – ще видим, че в тази наша борба, когато още сме в началото, говорим на Бога. Спомняте ли се, че казахме,че в един момент разбираме, че молитвата е вик ? Казах ви в началото – първо водим борба, след това последователно се нареждат дълбокият вик, близостта на Духа, безмълвието, мъчителното очакване, мълчаливото предвкусване и сладост и след това идва самопознанието – този важен момент – откриването и познанието на моето сърце, когато или приемам Бога, или Го отхвърлям, момент, в който по някакъв начин познавам Духа. Следователно, всичко това е едно преследване на Бога, което става чрез ума, един разговор. В началото говоря на Бога и тъй като съществуват толкова много препятствия – особено нашите помисли- умът се опитва да изгони от мислите си всичко, което е в тях, за да може да се издигне до Бога, да извика „Боже мой, Боже мой, Господи мой, Господи мой, Елои, Елои, лама савахтани? Защо си Ме оставил?” ( срв. Мк. 15:34). Умът е усетил, че е захвърлен на земята, а Бог въпреки това е „Елои-Елои, мой Бог-мой Бог”. Моят Бог! А аз съм захвърлен на земята; препъвам се в безкрайния мрак, в буците пръст. И така, умът ми се опитва да отхвърли и изчисти всичко друго, всичко лукаво и чуждо. Защото то се превръща в помисъл, а помисълът поглъща възхождащия ум, който иска да се възнесе у Бога. Умът трябва да отхвърли всичко, което е похот, воля, предишен опит, предишни чужди преживявания, да стигне до забравянето не на Бога, а на миналото, до такава степен, че всичко да ни стане чуждо и по този начин да стигнем до състояние, при което сякаш нищо друго не познаваме. Да чувам „отец Арсений”, и това нищо да не ми говори. Кой е отец Арсений? Той е мой брат. Когато обичам, когато душата ми се насочва към отец Арсений, как Бог ще влезе в мене? Обичам го, и ще отида да се помоля не за мене, а за отец Арсений. Същото важи и за моето здраве, знания, желания, радости, стремежи, за всичко друго. Умът се бори да изгони всичко това. Тогава се случва нещо друго. Когато тези неща започнат да затихват, виждам, че умът следи какво казвам на Бога -вътре в мене или с уста - и придобивам съзнание за Някой, Който говори, и за ума ми, който в същото време слуша. Светият апостол говори за това, когато казва, че можем да пеем и да се молим с дух, но и с ум. Тогава някак като сянка усещам това, което той нарича „с дух” (1 Кор. 14:15), след като духът търси Бога. Също така разбирам какво означава ум; разбирам, че умът има връзка с това, но в същото време той е нещо друго, той е свойство, той е сила; умът, ноетичната (духовна) способност започва да следи отблизо и тогава не след дълго виждам, че той се съединява не с това, което идва, а със словата и мислите. Това става, защото словата ми могат да излизат от устата, да бъдат плод от мисловна и разсъдъчна дейност, но може да бъдат и нещо съкровено, нещо вътрешно, и тогава започвам да откроявам всички тези неща. Тогава умът се научава да се вслушва и да се съединява със словата и мислите и вече той - моята духовна (ноетична) способност, то игемоникон, както казват отците на Църквата - говори на Бога. Следователно, сега започвам да се моля на Бога и с моята воля. Затова тя трябва да се обърне и да „изрита” всичко останало, да му „измени”, да го изгони, за да задържи онова „Боже мой, Боже мой”. Тоест умът да се обедини с Божия ум и воля, за да може след това да се съедини и със Самия Бог. След това, когато продължа напред, чувствам, че по време на молитва умът ми бива „грабнат”, но това става, когато вече съм започнал да се моля. Казах ви, сега в много груби черти правя обобщение. Например, разхождаме се приятно из манастира. Показвам ви всичко, което има в него. А след това в обобщен вид ви разказвам за двайсетте манастира. Накрая, умът бива грабнат в молитвата, чувствате, че бива грабнат в тяло или извън тяло, не можем да разберем, и се възнася у Бога, тоест усещам, че той излиза, изхожда, извира, издига се, движи се.. Молитвата - затова и се нарича „грабване”[i]– бива грабната и се издига у Бога, докато умът окончателно се съедини с грабналия го Бог, за да мога и аз на свой ред да грабна Бога в мене. Защото грабнатият ум трябва да се научи да живее заедно с Бога, но това не трябва да става външно, а вътре в самите нас, както казахме по-рано. Когато св. ап. Павел видял, че умът му е бил грабнат „преди четиринайсет години” (2 Кор. 12:2), това бил несравним момент – най-хубавият момент в живота на светците е грабването на техния ум. Това, което има значение, е всичко да става вътре в мене, тоест не моят ум да бъде грабнат от Божието привличане, а той да грабне Бога в собственото ми сърце - отново по Божия благодат. В тези момент човек вижда себе си като огън, а неговата душа и възнасяне се изпълват с огън. Понякога и той самият става огън, а мястото, където пребивава, се облива в светлина, и често вижда себе си като светлина. В същото време той съзерцава светлината в Божието присъствие - точно това е моментът на тайнственото единение с Бога и следователно завършек и съвършенство на молитвата. Молитвата е постигнала целта си! Корабчето тръгна от нашата пристанище и стигна, където искахме. Досега бяхме на път. Тук е завършекът на нашата молитва! Грабването на Бога в нашето сърце чрез волята ни в Светия Дух. Моят дух и ум се съединява с Бога и аз, бидейки погълнат от огъня, от тази всепояждаща божествена светлина, от бездната на Божията милост, ставам като капка, която е погълната от океана; усещам тайнственото си единение с Бога, Който присъства чрез Св. Тайнства, както казахме в началото; сега лично съм причастен на Неговия живот, а Той става причастен на моята ипостас, на моята природа, Бог стана едно с мене; вече съм в единение с Него. Моята природа и Неговата действаща природа се съединяват в една личност, но не в личността на Божието Слово, а в личността на молещия се човек. Така това, което чрез девството на Пресвета Богородица се е осъществило в Христос, в Когото са се съединили две природи и е налице една личност, една ипостас – тази на божественото Слово, същото става и в мене чрез моята девствена душа, която има болки ден и нощ и накрая настъпва мига да роди – защото те са „една плът”(Бит. 2:24) и „един дух”(1 Кор. 6:17); ставаме един дух, един човек; не личността на Божието Слово, а личността на всеки един молещ се светец. Пред нас е налице ипостаста на светия човек, който се е съединил с Бога и е станал божествен човек, станал е Бог и човек; станал е това, за което говори пророкът: „Когато дойде Светият Дух, ще се всели в нас, и чрез това ще бъдем Негови синове и дъщери”. Тогава Той ще излее реки в нас, както отново се казва - реки ще се изливат от Него (Вж. Йоил 3:1-2; Йер. 36:27-28). Тогава Светият Дух ще започне да вика от наше име, да се моли и да действа, вместо ние да действаме, Духът да живее, вместо ние да живеем. И за нас е настъпил часът и мигът да се сбъдне Божието пророчество, че хората са богове: „Аз рекох: вие сте богове” (Пс. 81:6). Затова Той ни е нарекъл богове. Затова викаме и се молим, за да можем действително да станем богове, каквито Бог ни иска. Отци, направихме малко въведение в молитвата, видяхме как тя се преживява в нейния път и докъде трябва да стигнем. Защо ни е призвал Бог? Затова - да станем богове. Ако постигнем всичко друго, но не постигнем това - тогава нищо не сме направили! Манастирът ни ще бъде юридическо лице, но не и манастир, няма да е обител на Бога, няма да е школа за душата, няма да е жилище на Бога, няма да е прегръдка на Светата Троица; а ние ще бъдем нищожни същества, които ще гребем, но нищо няма да правим и ще си останем на същото място, вързани от плътския възел, който ни е вързал за земята. Ние наистина сме призвани да станем това, което Господ казва – да станем богове. Затова, кажете ми, какво сме спечелили, ако не сме придобили това? Мисля, че нищо! Нека чрез аскезата, бдението, поста и всичко друго се борим със самите себе си, с нашите страсти. Нека копнеем за Бога, нека научим душата си да се упражнява, за да може да полети, и, ако накрая Господ ни удостои, ако ни съжали, Той ще отвори за нас дверите на Своята милост. Ще ги отвори! Нека положим максимални усилия, за да стигнем някога до първото нещо: до борбата с Бога, както казахме в началото. Нека поставим началото, чеда мои, за да можем всички да изпитаме радостта от това, че манастирът ни наистина е школа за душата, а не място, което сме дошли да изградим за утеха на тялото или за да устроим живота си, както всички хора го правят. Нека и ние станем огнени пламъци, каквито са Неговите служители, да станем Негови служители, да станем огнени пламъци, защото само пламъкът се издига нагоре, а плътта тегли надолу. Нека си припомним чудото на Първия Вселенски Събор (325), когато не пръстта, а пламъкът се издигнал нагоре[ii]. Нека оставим пръстта в земята и да станем пламък, за да се издигнем там, където Бог обитава. източник: [url:26bzelz2]http://www.dveri.bg/[/url:26bzelz2]
Партилан420
2010-01-22_08:05
abe, edno wreme tolko dalgi pisania ne mijshi da se puskat w toq forum....
Radiostin
2010-01-22_08:54
tl;dr
Nothingk
2010-01-22_09:27
[quote="Партилан420":2e3m176f]abe, edno wreme tolko dalgi pisania ne mijshi da se puskat w toq forum....[/quote:2e3m176f]
Аз първия път като погледнах тая тема и като разви 
скрол-а една скорост.Движа го надолу и буквите летът с бясна скорост и няма край тая страницаИзкарах си 
акъла имах чувство че съм в некъв скоростен влак и секи момент ше дерайлирам и ше стана на кайма.Съвет към ПХВ - хубаво си го написал ,обаче за да може секи да го прочете трябва да е по-лаконично.Просто да имаш връзка с хората...........................................................................
wordmaster
2010-01-22_09:30
ахахаха според мен гое пеистнал от някаде
хахаха иначе по темата няам думи
P_H_V
2010-01-22_14:34
Нищо не съм писал, аз и не мога, сам нямам какво да кажа. Посочил съм , от къде е взет текста. Знам, че е доста дълъг, това са 3 големи статии, но понеже са едно цяло, не исках да ги накъсвам, въпреки неудобството. Приятно возене на скоростния влак.
ani
2010-01-22_14:59
беше такова!
AuroraX
2010-01-23_00:23
da
P_H_V
2010-01-23_03:14
Музикален поздрав за тези, които обичат влаковете: [url=http://www.youtube.com/watch?v=LRCGSGh3ZiM&feature=related:2ybun7u9]Trans Europa Express[/url:2ybun7u9]
Nothingk
2010-01-24_14:16
Само дето не е транс а електро.Доброто старо 
немско електро...............................................................................
lopatkata
2010-01-25_21:29
P_H_V сигурно това, което се съдържа в целия този текст е много интересно, но единственото, което успях да сторя е да скролна директно надолу (около 1 минути отнема само) и да прочета единствено коментарите след поста ти, които пък от своя страна още веднъж ме отказаха да чета това, което си постнал (и с право). можеш накратко да обясниш за какво се говори, защото се съмнявам някои да го прочете цялото, а темата май е интересна.
the GNOME
2010-01-25_21:48
ако натиснеш средния бутон и дръпнеш надолу стават чудеса
темата е интересна определено, а и самото писание... благодарско!
P_H_V
2010-01-25_23:32
lopatkata, не приемай коментарите ми на сериозно. Не знам защо, но аз си скролвам статията съвсем нормално, които не означава, че и при вас е така. Разни компютри, разни скролове. Такъв текст аз поне не мога да пререзкажа, но ето поотделно трите части като връзки съм мястото, от където ги взех: 1.[b:3my899we]Молитвата - борба със Самия Бог[/b:3my899we] - [url:3my899we]http://www.dveri.bg/content/view/10638/98/[/url:3my899we] 2.[b:3my899we]Колко далеч от нас е сърцето ни! [/b:3my899we] - [url:3my899we]http://www.dveri.bg/content/view/10655/98/[/url:3my899we] 3.[b:3my899we]Ти ли си моят Бог? [/b:3my899we] - [url:3my899we]http://www.dveri.bg/content/view/10684/98/[/url:3my899we] Това са наставления на Архим. Емилиян, наш съвременник, към монаси от Света Гора. Много неща от текста сигурно биха били чужди на хора като нас, но мисля, че тези, които се интересуват от темата, могат да почерпят по нещо полезно.
Nothingk
2010-01-30_08:06
Абе само да намера време
ше му вида сметката.Ше го мина цялото,няма как.Хванаха ми погледа някои неща,тряа да се пробвам определено............................................................................................