Gravatar
P_H_V
2009-09-02_18:35
Тайната на човешкото сърце

[b:10l29pys]Тайната на човешкото сърце[/b:10l29pys] [i:10l29pys]Архимандрит Захария[/i:10l29pys] източник: [url=http://www.pravoslavie.bg/%D0%9F%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D1%81/%D0%A2%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D1%81%D1%8A%D1%80%D1%86%D0%B5:10l29pys]ПРАВОСЛАВИЕ.БГ[/url:10l29pys] Всичко, което светата ни Църква е установила в своя живот, е дадено на света с едно-единствено предназначение: човек да намери своето „дълбоко сърце”1 центъра на човешката личност-ипостас. Според Свещеното Писание Бог създава всяко сърце по неповторим начин и всяко сърце е Негова цел; то е мястото, където Той иска да се всели, за да яви Себе Си. Царството Божие е вътре в нас2 ето защо сърцето е мястото на битката за нашето спасение. Цялата ни аскетическа борба има за цел тъкмо това – да очистим сърцето си от всяка сквернота и да го съхраним чисто пред Господа. „Пази сърцето си, защото от него са изворите на живота”, казва Соломон, премъдрият цар на Израил.3 Пътищата на живота преминават през сърцето на човека, затова неутолимият копнеж на онези, които неуморно търсят да видят Лицето на живия Бог, е сърцето им, умъртвено преди от греха, да се възпламени от Божията благодат. Сърцето е истинският „храм” на срещата на човека с Господа. Сърцето „търси усещане4, както духовно, така и божествено, и не намира покой, докато Господ на славата не дойде и не се всели в него. От Своя страна Бог, Който е „Бог ревнив”5, не благоволи да Му отдаваме само част от сърцето си. В Стария Завет чуваме гласа Му да ни призовава: „Сине, дай ми сърцето си”6, а в Новия Завет Той постановява: „Който не е с Мене, е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява”7. Бог е създал сърцето на всеки човек по особен и неповторим начин. Той знае добре, че нито едно сърце не може да Го вмести напълно, защото „Бог е по-голям от нашето сърце”8. И все пак, когато човек успее да отвори сърцето си докрай за Бога, Той го „опложда” с нетленното семе на Своето слово, полага върху него печата на Своето чудно Име и го осиява завинаги с благодатното Си присъствие. Той превръща сърцето в неръкотворен храм на Своето Божество, прави го способно да отразява Неговия „образ”, да чува Неговия „глас” и да „понесе” Неговото Име9. Tогава човек изпълнява предназначението на своя живот, осъществява се целта на неговото идване в преходното битие на този свят. Огромната трагедия на нашето време е в това, че ние живеем, говорим, мислим и дори се молим на Бога извън сърцето си – извън дома на нашия Отец. А истинският дом на Отца е сърцето, мястото, където иска да почива „Духът на славата и Духът Божий”10, за да се „изобрази в нас Христос”11. Само тогава можем да бъдем изцелени и да станем личности-ипостаси по образа на истинската и съвършена Ипостас на Сина и Словото Божие, Който ни е сътворил и изкупил с драгоценната кръв на непостижимата Си саможертва. Но докато сме в плен на страстите, които отделят ума от сърцето и го приковават към изменчивия суетен свят на природните и тварни неща и ни лишават от цялата ни духовна сила, няма да получим ново раждане свише, което ни прави чеда на Бога и богове по благодат. Ние всички сме в някаква степен „блудни синове” на небесния Отец, защото, както свидетелства Писанието, „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия”12. Грехът е откъснал ума ни от животворното съзерцание на Бога и го е отвел в „далечна страна”13. В тази „далечна страна” ние сме лишени от честта да бъдем в обятията на Отца и сме се подчинили на бесовете, т.е. „храним свине”. Предали сме се на нечестивите страсти и на ужасния глад на греха, който насилствено се е превърнал в закон, действащ в нашите членове. Но сега трябва да излезем от този ад на отсъствието на Бога и да се завърнем в дома на Отца; да изкореним греховния закон от себе си и да вселим в сърцата си закона на Христовите заповеди. Защото единственият път, който извежда от адските мъки към вечната радост на Царството, е пътят на заповедите: да възлюбим Бога и ближния си с цялото си същество, със сърце, свободно от грях. Завръщането от тази безутешна страна не е лесно и няма глад, по-ужасен от глада на сърцето, опустошено от греха. Хората, чиито сърца са изпълнени с утехата на нетленната благодат, могат да търпят всякакви външни лишения и скърби и да ги превръщат в празник на духовна радост. Но гладът на ожесточеното сърце, което няма Божието утешение, е неутешим и мъчителен. Няма по-голямо нещастие от това на безчувственото и вкаменено сърце, неспособно да различи светлия Път на Божия Промисъл в живота си от тъмния и объркан лабиринт на пътищата на този свят. В същото време обаче в историята виждаме много хора, чиито сърца са били изпълнени с благодат. Те са избрани „съсъди”, просветлени от пророчески дух, и затова са били способни да съзрат Божията Светлина в мрака на този свят. Независимо от това колко тежка и мъчителна е борбата за очистването на сърцето, нищо не бива да ни възпре да предприемем този подвиг. На своя страна имаме неизказаната благост на Бога, Който е превърнал човешкото сърце в Своя лична грижа и цел. В книга Иов четем следните удивителни думи: „Какво е човек, та толкова го цениш и обръщаш върху него вниманието Си, посещаваш го всяка заран, изпитваш го всеки миг?... Защо си ме поставил противник на Себе Си, та дотегнах и на мене си?”14 Оттук виждаме как Бог, Който е непостижим, „преследва” сърцето на човека: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.”15 Той чука на дверите на нашето сърце, но насърчава и нас да чукаме на дверите на Неговата милост: „Чукайте и ще ви се отвори.”16 Когато тези две врати – на Божията благост и на човешкото сърце – се отворят, тогава се извършва най-голямото чудо на нашето съществуване: сърцето на човека се съединява с Духа на Господа; тогава Бог празнува с човешките синове. Ние обаче лишаваме себе си от празника на Божието утешение не само когато се предаваме на тлението на греха, т.е. „храним свине в далечна страна”, но и когато се подвизаваме с небрежение. „Проклет, който върши нехайно делото на Господа”, предупреждава пророк Иеремия.17 Когато „храним свинете”, тогава дяволът, нашият враг, ни дава работа, която е проклета. А когато вършим делото на Господа двоедушно, тогава сами си събираме проклятие, дори и да живеем в Божия дом. Бог не търпи раздвояване на сърцето. Той благоволи само когато човек му говори от цялото си сърце и върши делото Му с радост: „Бог люби оногова, който драговолно дава”, казва апостолът.18 Бог иска цялото ни сърце да бъде обърнато към Него, отдадено на Него. Тогава Той го изпълва с изобилието на Своята благост и с даровете на Своята милост. Той „сее щедро”19, но очаква същото и от нас. От всичко, изложено дотук, става ясно колко значимо е това в молитвата си да предстоим пред Бога с цялото си сърце, да изливаме цялото си сърце пред Него. Проумяваме жизнената важност на задачата да намерим сърцето си, за да можем оттам да говорим на Бога, нашия Отец, и да бъдем чути. Само тогава ние Му „даваме право” да извърши делото на нашето обновяване и да ни възстанови в първоначалната чест да бъдем Негови синове. Докато човек е под властта на греха и смъртта и се предава на силата на злото, той става все по-себичен. В своята гордост и отчаяние, откъснат от благия Бог, той се бори да оцелее, но единственото, което постига, е да трупа все по-тежко проклятие върху себе си и вътрешното му опустошение да нараства. Но колкото и голямо да е разтляването от глада на греха, изначалният дар на сътворяването „по образ Божи и по подобие” остава неизменен и неразрушим. Ето защо човек винаги има в себе си възможността да извърши скок от царството на мрака в Царството на светлината и живота. Този миг идва, когато човек „дойде в себе си” и с болка в душата изповяда: „От глад умирам.”20 Когато падналият човек „влезе в себе си” и започне да говори на Бога, тогава е „време Господ да действа”, както се казва в началото на Божествената литургия. „Да влезе в себе си”, това означава с болка да влезе в сърцето си. И това е най-голямата чест, отредена от Бога за окаяния човек. Сега Бог знае, че може да разговаря сериозно със Своето създание. Той го слуша внимателно, защото когато влезе в сърцето си, човек говори на Бога с ясното съзнание за своето истинско състояние, за което сега се чувства отговорен. Всъщност цялата борба на човека е за това: да убеди Бога, че е Негов син, че Му принадлежи, а когато Го убеди, ще чуе в сърцето си онези велики думи от Евангелието: „Всичко мое е твое”21. Щом човек убеди Бога, че Му принадлежи, Бог излива върху него потоците на Своята милост – Божият живот става негов живот. Това е благоволението на изначалния промисъл на Бога и именно за тази цел Той е сътворил човека. Бог сякаш казва на онзи, който е успял да Го убеди, че Му принадлежи: „Целият Мой живот, човече, сега е и твой живот.” Господ, Който е Бог по природа, дава Своя собствен живот на човека и той става бог по благодат. В Евангелието от Лука четем как блудният син „влиза в себе си” и казва: „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син.”22 Това е чуден миг, величествено събитие в духовния свят. Страданието, скърбите и заплашителният глад в „далечната страна” принуждават човека да погледне вътре в себе си. Но едно-единствено движение на Божията благодат е достатъчно, за да превърне енергията на разрухата в огромно дръзновение. Тогава човек става способен да види в сърцето си цялата мъртвост, която го е поразила. Сега с пророческо съзнание той мъжествено изповядва, „че дните му са погубени в суета”23. С болка в душата човек установява, че целият му живот до този момент е низ от провали и предателства спрямо Божиите заповеди и че не е направил нищо добро на земята, което да издържи на неустоимия поглед на Вечния Съдия. Той съзира мястото, в което се намира, и подобно на многострадалния Йов вика: „Преизподнята е мой дом...”24 С този отчаян вопъл, жадувайки единствено благата Божия вечност, човек вече е в състояние да насочи цялото си същество към живия Господ. Той може да зове от дълбините на сърцето си към Онзи, Който „има власт над живота и над смъртта и сваля до портите адови и пак въздига”25. Това е повратна точка в живота на човека, защото сега Бог Спасител започва делото на неговото пресътворяване. Когато човекът падне в грях, умът му започва да се движи навън и се разпилява по тварния свят. Но когато той осъзнае своята гибел и влезе в себе си и започне да търси спасението, тогава умът извършва втори вид движение – навътре, търсейки пътя за завръщане в сърцето. И накрая, когато умът започне да властва над сърцето и цялото същество на човека, – това е третият вид движение, при което човекът насочва цялото си битие към Бог Отец. Човешкият дух трябва да премине през това кръгово движение с неговите три стадия, за да постигне съвършенство. През първия стадий човек живее и действа извън сърцето си и се предава на горди помисли и суетни разсъждения. Всъщност той е в състояние на прелест. Сърцето му е неразумно и е потънало в мрак. В това състояние човек предпочита да се покланя и да служи на „творението повече, отколкото на Твореца”26. Тъй като живее извън сърцето си, той няма духовна разсъдителност и са му „неизвестни неговите (на сатаната) замисли”27. В Стария Завет с дълбоко разбиране се отбелязва: „Безсърдечният не може да придобие мъдрост.”28 Когато сърцето не стои в основата на неговото съществуване, човек остава неопитен и безплоден, живее „като да бие въздух”.29 Той не е способен да върви здраво по пътя на Господа и състоянието му е белязано от неустойчивост и двоедушие. През втория стадий човек „влиза в себе си” и тогава у него се появяват смирени мисли, които привличат благодатта и правят сърцето му чувствително. Смирените мисли просветляват също и ума. Те се раждат „вътре” и помагат на човека да различава и приема само онези неща, които укрепват сърцето, и то става непоклатимо в решимостта си да бъде угодно на Бога и в живота, и в смъртта. През първия период човек се предава на порочен кръг от разрушителни помисли, а през втория, вдъхновен от Христовото слово, той се ръководи от мисли, всяка от които е по-дълбока от предишната. От вяра той бива воден към по-съвършена вяра, от надежда – към по-крепка надежда, от благодат – към по-голяма благодат и от любов към Бога – към все по-пълна любов. „Знаем – казва апостол Павел, – че на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро.”30 Влизането „вътре в себе си” и намирането на сърцето е действие на Божията благодат. А когато човек приеме Божия призив и започне да се труди заедно с благодатта, която му се дава, тогава тя възсъединява и укрепва цялото му същество. Величественият момент, за който стана дума по-горе, е моментът, в който започва да действа благодатта на помненето на смъртта. Тогава човек съзира, че всички дни на неговия живот са преминали в суета, че всичко преди е било провал и предателство спрямо Бога. Той осъзнава, че смъртта заплашва да изтрие от съзнанието му всичко, което то обхваща, дори и Бога. Човек се убеждава, че духът му има нужда от вечността, и нищо тварно – нито ангел, нито човек – може да му помогне. Това преживяване му дава сили да скъса връзките с всички неща, с всяка страстна привързаност. И ако тогава той повярва в Христовото слово и се обърне към Христос, лесно ще намери сърцето си, понеже вече е свободен. Тази вяра е спасителна, защото човек приема, че Христос е Онзи, „Който съществува и награждава ония, които Го търсят”31. С други думи, той вярва, че Христос е вечният Господ Вседържител, Който е дошъл да спаси света и пак ще дойде да съди праведно вселената. Той предава себе си с доверие на „закона на вярата"32 и започва да вярва с надежда „без никакво основание за надежда”33, като възлага всичко на милостта на Бога Спасител. Такава истинска вяра виждаме у хананейката, която приема „възпитанието” от Господа така, както кучето приема храна от господаря си: тя го следва свободно и неотстъпно. За нея Господ е праведен и преблагословен навеки, независимо дали ще я укори или похвали. Такава вяра получава наградата на осиновяването, понеже произтича от смирение и любов. Тя привлича все повече Божията благодат, която отваря и съживява сърцето. Когато човек повярва и духът му наистина влезе в съприкосновение с Духа на „Господа Иисуса Христа... Който възкръсна от мъртвите”34 и Който живее и царства навеки, той получава просветление, за да види духовната си нищета и опустошение. Тогава човек проумява, че все още е много далеч от вечния живот. У него се поражда страх, понеже съзнава, че Бог отсъства от живота му. Този страх, породен от вярата, укрепва сърцето на човека, за да се противопостави на греха и да прояви твърда решимост да предпочита вечните и небесни неща пред временните и земните. Животът му става потвърждение на думите от Писанието: „Начало на мъдростта е страхът Господен.”35 А когато по-късно сърцето на човека се изпълни с Божията благодат, тогава страхът Божи действа като дар, който го смирява и предпазва от прекомерна дързост. Той „не мисли за себе си повече, отколкото трябва да мисли”36 и по този начин целомъдрено се удържа в рамките на своята тварност. Друго сигурно средство, с което вярващият може да намери сърцето си, е като търпи срам за греховете си в тайнството Изповед. Христос ни е спасил, като е претърпял заради нас позора на Кръста. Така също и вярващият трябва да излезе вън от „градските порти” на този свят37, т.е. да пренебрегне доброто мнение и отношение на другите, търпейки срам за своите грехове, за да смири сърцето си. Господ приема това чувство на срам за нашите грехове като жертва и благодарност и дава на човека благодатта на Своята велика кръстна жертва. Благодатта очиства и обновява сърцето, така че човек може да предстои пред Бога по начин, който Му е угоден. Има много начини, виждания и духовни подвизи, които допринасят за събуждането на сърцето, за неговото изграждане, опазване и просветление , и накрая за неговото христоподобно разширяване. Тук ще се спрем само на някои от тях. На първо място ще спомена молитвата и покаянието. Иисусовата молитва, призоваването на Името на Господа, въвежда вярващия в живото присъствие на Личностния Бог, Чиято енергия се предава на сърцето и така преобразява целия човек. Когато тази молитва се извършва със смирение и се придружава от аскетическо трезвение, тя държи ума неразсеян в сърцето, което е обителта на нашия възлюбен Бог. Тогава Той ни дава чудното и надмирно усещане за Своята близост. Що се отнася до покаянието, този всеобемащ подвиг изгражда и пази сърцето повече от всичко друго. Покаянието има свята и велика цел. Човекът, който се кае, свидетелства за живия Бог на нашите отци: свидетелства, че Той е Бог, Който е праведен и истинен във всички Свои желания, във всички Свои пътища и съдби. Покаянието е признание и на факта, че „всеки човек е лъжлив”38, че е в плен на греха и затова е лишен от честта и славата, които Бог му е дал в началото. И именно оттук трябва да започне каещият се: той признава своята греховност, поема върху си своите прегрешения със смирение и самоосъждане, лишено от всякаква дързост. В това духовно обръщане няма и следа от дързост. Тогава човек става истинен и привлича Духа на Истината, Който прощава греховете и очиства от всяка неправда.39 И Светият Дух, както казва св. Силуан, свидетелства в сърцето на човека за неговото спасение. Но Светият Дух оправдава и Господа, Който е истинен и казва чрез Своя пророк: „Жертва Богу е дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.”40 Когато човек „дойде в себе си” и каже със свободно сърце: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син”, тогава в душата му отеква отговорът на небесната Благост: „Всичко мое е твое.”41 В началото човек се кае за своите грехове. Когато обаче благодатта на покаянието започне да нараства, отчуждението от вечния живот се изцелява и пред него се разкрива мъдростта на предвечния замисъл на Бога за човека. Ликът на неговия Първообраз, Христос, постепенно се очертава в сърцето, и човек възприема все по-ясно призива да Му се уподоби, да стане „образ на своя Създател”42. Тогава той вече не сравнява себе си с другите смъртни, а само с вечния Бог. Това съзерцание води човека до цялостно покаяние, т.е. до покаянието на онтологично равнище, което, според отец Софроний, „няма край на земята”. В първите етапи на покаянието вярващият носи малкия кръст на Промисъла, който Бог в Своето човеколюбие е предвидял за живота на всеки един от нас. Кръстът на всеки един е онова, което ни е нужно, за да се освободим от всяка форма на страстна привързаност, за да можем със свободно сърце да обичаме нашия Бог и Благодетел и вярно и неотстъпно да тичаме по Неговия път. Когато поемем своя кръст в отговор на заповедта да се покаем, той става ключ, за да влезем във великото и вечно наследство, което Христос е придобил за нас със Своя Кръст и Възкресение. За покаянието на човека няма граници. Най-висшата форма на покаяние, заради която Бог дарява изключителна благодат, е онази, при която човек като един втори Адам принася покайни вопли за целия човешки род и съзира всемирните последствия на своето собствено падение. Пример за такъв вид покаяние виждаме у тримата младежи във вавилонската пещ, у великия апостол Павел, в смиреното застъпничество на всички светии и накрая, но не на последно място, в молитвата на свети Силуан за целия свят: „Моля Те, Милостиви Господи, да Те познаят чрез Светия Дух всички народи на земята.” Дълбочината на тази привидно проста молитва може да се види в словото му „Плачът на Адам”43, където рисува своето собствено всемирно покаяние. Как покаянието става всемирно по своето съдържание? Ако „обработваме” почвата на сърцето си с плуга на покаянието и непрестанно го напояваме с живата вода на благодатта, ще дойде време, когато „ще се ден развидели и зорница ще изгрее в сърцата ни”44. В един момент енергията на Духа на Истината, натрупала се в сърцето, ще го отвори и ще го разшири до безкрайност и то ще стане способно да обхване небето и земята и всичко съществуващо. В онзи ден човекът ще влезе в Истината и ще се роди отново като истински човек. Тогава, според пророческите думи на псалмопевеца, „(истинският) човек отива по (истинските си) дела и по своята (истинска) работа до вечерта (на живота си)”45. Тогава човек вече знае как да „върши свети дела със страх Божий”46, знае как да размишлява „за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала”46 и предприема само такива неща, които допринасят за неговото духовно усъвършенстване. Мирът на Христос, Князът на мира47, се възцарява в сърцето му и във всяка негова дума звучи съвършеното богатство, скрито в душата му. Всичко, което извира от доброто съкровище на сърцето му, той принася с любов на събратята си и никой не остава извън неговото „разширено”48 сърце. Духът му се изкачва на вечни върхове и съзерцава дълбоките съдбини на Божията милост. Той отправя молитва за всеки човек, принася на Господа всяка душа и умолява Бога да изпълни сърцето на всеки един с нетленното утешение на Своя Дух. Когато сърцето се предаде изцяло на Господ Иисус Христос, тогава Той, Който притежава чудния Давидов ключ, го осенява със Своята месианска власт.50 С едно завъртане надясно на ключа „сърцето бива пленено от всички мисли на послушание към Христос”51. Тези смирени мисли отключват огромна духовна енергия в сърцето, която засилва вдъхновението и издръжливостта на душата, за да следва благия Господ „където и да отиде”52] Той, дори и в ада. С едно завъртане наляво на този ключ обаче, се отваря вход за всички помисли, родени от врага, да се завърнат в недрата на човека. Ако това стане, човек трябва да се научи на духовно трезвение, което да се осъществява с ангелска точност. Тогава вярващият става участник в надмирната победа на нашия Бог и Спасител. Оттук нататък аскетическата борба вече има предимно положителен и все по-малко отрицателен характер. Подвижникът се труди с още по-голям копнеж „да се облече в небесното си жилище... та смъртното да се погълне от живота”53. Той расте с могъщото и безкрайно „растене по Бога”54. Когато сърцето бъде очистено от Божията благодат, за ума става много лесно да влезе в него чрез призоваването на Името Христово. Тогава сърцето по естествен начин започва безспир да вика „с неизказани въздишки”55. И тъй като Господ постоянно присъства и обитава в сърцето, Сам Бог е Този, Който ни учи56. Той ни научава кои мисли са в съгласие с Неговото присъствие и кои са преграда за пребиваването Му в нас. С други думи, тогава навлизаме в пророческия начин на живот. Сърцето се научава „да познава доброто”57, да разбира езика на Бога и със свята решимост неуморно да зове към своя Изкупител: „Готово е сърцето ми Боже, готово е сърцето ми: ще пея и ще славя.”58 Тогава се научаваме как да станем знамение на Божия Дух, т.е. как да свидетелстваме за истината на Онзи, Който е дошъл да ни спаси и Който пак ще дойде да съди вселената с правда и благост. С цялата си сила, с всичките си начинания ние се стремим да отговорим на очакванията на нашия Господ, понеже знаем, че Той „обича чисти сърца и приема всички, които ходят непорочно по пътя си”59. Не казах много, но, надявам се, стана ясно, че главното дело на човека, единственото, което придава ценност на неговия живот, е подвигът за намирането и очистването на неговото „дълбоко сърце”. Тогава човек получава блаженството на неописуемото съзерцание на Светия Бог.